Симон и другите

Чифликът или Le Mas, както всъщност се нарича на френски, е в края на селото, надвесен над лозята, които преди години собственикът е управлявал и притежавал. Сега правилата са други и старите каменни къщи често са притежание на хора, дошли отдалеч с желание да станат провансалци, но само за летния сезон. Лозята се отдават под аренда и собствениците на чифлиците си я получават във вид на бутилки и бъчви. Моят домакин също е отдал лозята, но е запазил чифлика за себе си, роден провансалец с широко румено лице и неизменните мустаци – този белег на френска мъжественост, грижливо подстригван и мазан с помада ежедневно. Посреща ме с изпитателен поглед и времето спира за няколко минути, докато реши достойна ли съм да обитавам едно такова архитектурно чудо, като неговата Le Mas.

-          Мадам, - лекичко кимва той.

-          Monsieur, - промърморвам аз с ужасен акцент.

-          Пътувахте ли добре?

-          Да, много добре. Пътищата са се променили много от последното ми идване в Прованс, към по-добро.

-          Ба! – Обичам този френски изблик, който може да означава буквално всичко. – Само данъци отиват там, мадам. Да бяха ги намалили, ние и сами ще си поправяме пътищата. Когато баща ми бил млад... – Бях подготвена, разбира се. Тирадата е едва в началото си. Правителството, кметството, нотариусът, общината – всички ще бъдат заклеймени в следващия половин час. „Прованс – република” е лозунгът, който все очаквам да чуя, но по чудо досега революция не се е състояла. Смея да си помисля, че това се дължи на привилегированото положение на тази южна красавица, макар жителите й да не пропускат да се оплачат.

-          Но да не ви занимавам с нашите несгоди, мадам, - въздъхва тежко Симон. – Нали сте дошла да усетите красотата и да си починете. – В твърдението се съдържа и въпроса, разбира се. „Коя сте? Какво ви води тук? Защо сте сама?”

-          Всъщност аз дойдох да пиша. Прованс е голямата ми любов и се опитвам да запозная и други хора с нея.

-          О... още една писателка. Знаете ли, че тук имаме най-много писатели на глава от населението? И все чужденци! – Мъжът трудно скрива насмешката си. Разбирам го. Вярно е, че почти всеки четвърти преселил се тук, рано или късно започва да пише. Което е по-интересно,  пазар за книгите винаги се намира. Своеобразен комплимент за мястото и многобройните Симоновци, които са толкова живописни образи, че трудно могат да доскучеят.

-          О, не, аз пиша пътеводители, мосю. Просто описвам места, давам насоки, практически съвети.

-          Не пишете романи?

-          Не.

-          Ах, това е друго! – Видях го как си отдъхна. Няма да преследвам населението да ми разказват семейните си истории, няма да се ровя в архивите на кметството, къщата му няма да бъде изследвана от избата до тавана за семейни портрети – току-що минах първия изпит успешно. – Да ви покажа вашата част? Момчетата ще донесат багажа.

Послушно се понасям след него и вече спокойно поемам дъх. Мирише на билки, отнякъде се чува ромон на вода, а от големите френски прозорци към терасата долавям потракване на чинии. Дори знам как изглеждат – масивни, керамични, в ярките цветове, типични за природата тук. В купите се побират поне десет големи домата с три-четири краставици и пресни стръкове босилек от саксиите на мадам домакинята, които обитават южната стена зад кухнята. Винаги са там. Както и другото – завесите с цвят на ванилия, избелелите от слънцето дамаски на цветя и стръкове трева, ярките възглавници, полу-креслата, в които се потъва неусетно с книга в ръка. Всеки път е същото, всяко ново идване е връщане назад. Довечера ще се развихрят цикадите, бухал ще се обади в нощта, лавандулата под възглавниците ще разказва за лятото, в огледалото над тоалетката ще се огледа наедрялата луна. А най-късно в пет сутринта ще изкукурига петелът на мосю.

-          Надявам се да не ви пречи много, мадам. Последният ни гост беше затруднен да свикне със звуците на Прованс. – Гостът би следвало да се чувства много зле. Подобен провал е почти непростим.

-          Никак. Прованс ми харесва, каквато е. – Звуча подмазвачески, съзнавам го. Истината обаче е, че звуци като кукуригането на Симоновия петел ме преследват толкова отдавна, че присъствието им минава незабелязано. Той няма как да го знае, разбира се. В неговите очи засега изглеждам почти нормална, определено малко скучна, поносимо чуждестранна, ако не се опитвам да оригиналнича. Внезапно спира и се обръща. – Мадам... Вие като ги пишете тези... пътеводители, както ги нарекохте... Нали ме разбирате, те препоръчват ли на туристите нещо?

-          Да, разбира се. Аз им препоръчвам това, което смятам за най-добро. – Чудя се къде ни води разговорът.

-          Ах... Като „Мишелин”? – Определено е разтревожен. Подозрителен. На път е да ми посочи друго място за престой. Сега ми е ясно защо – притеснява го категоризацията на хотели и ресторанти. Призракът на ежегодния „Мишелин” витае между нас.

-          О, не, мосю! Аз не принадлежа към никоя организация. Моите книги отразяват само моята лична представа. Всеки е свободен да я сподели или пренебрегне. – Усмихвам се обезоръжаващо. Не мога да си търся нов хотел по това време, а и реално не раздавам звезди и не сипя критики. - Опитвам се да пиша за красивото, за това, което си струва.

-          Ах, колко хубаво, мадам. Това ви отива. – Симон е проницателен мъж, по всичко личи. - Ето това е вашата petit cabanon. С изглед е. – Гордо се пъчи домакинът и дори не ме поглежда, сякаш това, което предлага не се нуждае от коментар.

Малката къща (според провансалските разбирания) беше съзнателния ми избор за това пътуване. Уютната й изолираност зад завоя на алеята, скритата й тераса с изглед към цялата долина, чак до морето и близостта до черния път, водещ до селото са именно това, което търсех, за да мога да пиша на спокойствие. Защото типичната провансалска почивка би включвала твърде много часове, прекарани със Симон и мадам жена му, а аз искам да завърша книгата. Разбира се, не храня никакви илюзии по отношение честотата на Симоновите набези, но все пак не съм съвсем в къщата му.

-          Това е задната страна на petit cabanon - обяснява ми той. Затова изглежда така затворена, предпазна мярка срещу изумителната настойчивост на мистрала. Предната й страна, която гледа на юг е друго нещо. Там се случват провансалските вечери, вдъхновява ме мъжът, сякаш имам нужда от чужда помощ, за да се възхитя. Как да му обясня, че една чужденка може да обича неговата „лична” Прованс безусловно? Разделяме се пред вратата, след като отказвам туристическа обиколка из къщата и го уверявам, че съм в състояние да открия ключовете за лампите и да си пусна водата в тоалетната.

-          Вечерята е в осем часа, мадам. На терасата. – Кимвам. Съвсем очаквано първата вечер ще ме подложат на щателен разпит. За по-нататъшната си прехрана ще се грижа аз, макар по традиция мадам домакинята да приготвя местни ястия поне веднъж седмично и да кани гостите си да се присъединят. Резултатите от голямото седмично пазаруване на селския пазар също могат да бъдат приготвени от мадам. Без допълнително заплащане. А желаещите да вземат някой и друг урок по кулинарно майсторство биват отвеждани в огромната кухня, където под вещото ръководство на домакинята се учат как се подправя аншоа с канела и карамфил.

-          Благодаря ви, мосю. Всичко е прекрасно.

-          Симон, мадам, Симон. Нали сте моя гостенка, - усмихва ми се широко той и закрачва по алеята към къщата.

Най-сетне съм сама. В Прованс. Отново тук. Затварям тихо вратата и в полумрака на къщата изминавам пътя до терасата. Отварям вратата. Капаците са заключени с традиционните железни халки и куки. Отварям и тях. Дъхът ми отказва да напусне дробовете и нечия топла ръка тежи под гърдите ми. „Обичам те,” крещи вътрешният глас. „Шшшш,” несъзнателно се изплъзва от устните ми. Слънцето залязва в сивкаво-розова морска пяна пред очите ми, макар и на десетки километри оттук. Къщата е на върха на хълм, който бележи началото на цяла огърлица от по-малки и по-големи възвишения. Последното от тях изглежда потопено в морето. Покрито е с дървета, приличат на висока ограда. Струва ми се, че между тях има къща, но може и да се лъжа, защото никой не строи червени къщи, дори тук. Усещам се някак лека. Тук се диша по-лесно. На терасата ми има шезлонги. „Ще седнем ли”, пита вътрешният глас. Мисля си, че в последно време постига особено лесно, каквото иска. Вероятно се дължи на факта, че ме познава твърде добре. Разбира се, че ще седна. Вечерите тук са дълги. Понякога невъзможно дълги.

Капаците на прозорците ми са теменужено сини. Лозята на хълма са натежали от слънце и сок. Реката лениво се носи в долината, не бърза. Напомня ми на леко отегчена любовница в летен следобед. Някъде зад възвишенията морето я очаква. Въздухът мирише на младо вино, мед, рибарски огньове, билки и солени пръски. Небето е невъзможно дълбоко. Градината ми е потънала в спомен за среднощен полъх и любов на щурец. Някога съм била обвързана с тук. Имала съм колело със звънец и пъстри рокли. На кейовете не е имало яхти, а рибарски лодки. Циганите по реката са идвали все така неканени в сумрака. Някога съм познавала старците под кестените. Стъпките ми са отеквали под каменен свод. Широко затворените ми очи виждат галерия. От едната й страна стената е паднала надолу по скалите, чак до разбиващите се вълни. На местата на портретите сега има избелели петна. Аз знам чие лице е гледало от тях, чии очи са търсили моите. В далечината чувам смях. Топъл, примамлив, щедър и зрял,почти нежно разбива застиналата нега. Някой върви през лозята.

Чукането на вратата ме стряска и почти скачам от шезлонга. Усещам главата си натежала. Пак този сън, пак този смях. Кой се връща в сънищата ми? Кой нарушава почивката и носи образи от един друг живот?

-          Мадам, мадам! – Симон потропва музикално. – Вечерята, мадам! – Това последното прозвуча особено възмутено. Вече усещам неудобство. Немарливостта по отношение на храната е по-непростима и от възмущението от петела.

-          Момент, една минутка! – Почти блъскайки се в сините капаци на вратата, и подтичвайки по коридора, отварям.

-          Всички сме на терасата, - заявява домакинът с тон, нетърпящ възражение.

-          Да, да, - мърморя аз и си обувам сандалите. Поне това успях да извадя. Купих си ги специално за тук – с платформа, оранжево-червени и накичени с цветя. Някак не се чувствам комфортно в обичайните си строги едноцветни обувки и дрехи тук. Усещам го като обида към тази пищна, женствена природа.

Симон вече пристъпва от крак на крак и аз се понасям с наведена глава след него. Виновна съм, времето за сиеста не е преди вечеря! Трябваше да съм се научила досега. Вече виждам и старомодните фенери на терасата. „От първите собственици, мадам!”, гордо обяснява домакинът. Това значи, че тези фенери са на около двеста години, ако може да му се вярва, разбира се. Понякога ми е трудно да разбера къде минава границата между живото въображение и лъжата за провансалци. В повечето случаи те си вярват, което предполагам не се брои за умишлена лъжа. Аз нямам нищо против да вечерям под двестагодишни фенери и приемам казаното като факт. Дори смятам да го напиша.

-          Много ми е приятно, - ведро ме посреща мадам жената на Симон, която най-накрая се сдобива със собствено има – Женевиев. Отива й. И тя като името си е съставена от извивки, лицето й е обрамчено с тъмна гладка коса, а погледът й изглежда леко насмешлив. Има вид на жена, която се забавлява, дори когато е сериозна.

-          Благодаря Ви за поканата, с удоволствие ще опитам Вашите специалитети, - любезнича аз, докато се настанявам в стола. Сигурно и той е от първите собственици, такова масивно желязно произведение не се вижда всеки ден. Ако не бяха пъстрите дебели възглавници, вечерята едва ли щеше да продължи дълго.

-          За мен е удоволствие, мадам! – Усмихва се Женевиев. – Нямаме търпение да ни разкажете за книгите си!

Ох, да. Сега ще говоря повече, отколкото ще ям. Разпитът е неизбежен. По някаква непонятна за мен причина, този път искам аз да разпитвам. Искам да ми кажат къде съм, кой живее тук, кой минава денем и кой се разхожда нощем. Искам да имат отговор на сънищата ми.

-          Аз... не умея да говоря много за книгите си... Те са съвсем обикновени справочници, - мънкам неубедително с поглед вперен в тъмнината на градината.

-          Ах, моля ви! Няма нужда от скромност! – Жълтеникавите зъби на Симон се открояват насреща ми в сумрака. Двестагодишните фенери не хвърлят много светлина... Това последното не е ли всъщност една метафора? А двестагодишните случки могат ли да хвърлят светлина върху настоящето? Има ли миналото власт над днешното, над сънищата ни?

-          Не, не, това е факт. Аз Ви казах, че моите книги просто споделят места за посещение, за хапване, за плаж. Те не са романи, не съдържат оценки. Само моите впечатления са описани в тях.

-          И купуват ли се? Дано сте доволна?

-          Да, доволна съм, макар че съм далеч от момента, когато ще мога да си купя къща тук, - усмихвам се аз. Междувременно на масата са стоварени плата с размерите на тава за пица, отрупани с предястия. „Ох, започва се,” мрънка вътрешният глас. „Ще преядем и пак няма да спим!” Все едно иначе спим много добре! Наистина става досаден в последно време!

-          Мадам няма да пропусне да опита тапенадата от аншоа, нали? – Разбира се, че нямам шанс да пропусна, ясно ми е. Ако беше само тази тапенада, всичко щеше да е наред. Проблем са останалите тапенади, патладжаните, чушките, огромната салата с маслини, сирената, наденичките, заекът, който ще последва, запечените зеленчуци в глинен съд и така нататък. За виното да не говорим.

-          Много благодаря, аз внимавам с вечерното хранене. Страдам от чувствителен стомах. – Изумително е колко ми отива да се превземам. Тук, имам предвид. Някак на място звучи!

-          Много тъжно! Мадам няма представа колко бързо си отиват някои хора от проблеми със стомаха! Например, моят дядо... – Такаа, започва се. Обичам ги тези хора. Женевиев, разбира се, има по някой роднина за всяка болест под слънцето. Личният пример е най-достоверен в Прованс. Ако нямате роднински примери, най-добре не спорете. Всякакви други доводи ще бъдат приети със съмнение, особено медицинските. Провансалци поставят лекарите по-надолу от политиците в класацията за вредност, но все пак не ги вадят съвсем от нея. Ето, и този доктор тук се е провалил. - ... и дядо ми, разбира се, му повярвал и спрял виното, придържал се към лека диета – само дивеч, малко сирена, нормалните печива – знаете! Е, не оцелял и до пролетта. Оттогава моето семейство не уважава лекарите от рода Сиер. Не! Ние не посещаваме техните кабинети, нито децата ни ще ги посещават.

Ето така се раждат враждите! Поне в случая има починал човек със или без хипотетичната вреда от лекаря. Има къде-къде по-несъстоятелни причини поколения от един род да враждуват с някой друг – преместена ограда на някое лозе, теоритична престъпна небрежност по отношение на насажденията, клюкарене на свещеника или кмета, доносничество на селския полицай, за интимни отношения да не говорим! Достатъчно е слухът, че А се е срещнала с Б в лозята по тъмно да плъзне, оттам нататък доказването на противното е почти обречена кауза. Много са лековерни тук хората или по-вероятно – много емоционални и не търпят да им липсват силни преживявания!

-          Съжалявам да го чуя, мадам,  - продължавам аз за дядото. – Трябва да се внимава със здравето.

-          Да, да! Но човек и да внимава, когато лекарите не са си на мястото, няма никакъв шанс за оцеляване! – О-ла-лаа, както казват французите. Мадам домакинята е във вихъра си. Освен да кимам, друго не смея за момента. Това и правя, плюс някое и друго „хм?”, „ах!” от време на време. – Престъпна небрежност, непростимо! За подобни „грешки” трябва да ги пращат на съд!

-          А вие съдихте ли лекаря? – Не се сдържах.

-          О!... О!... Вие сигурно не разбирате, мадам... Откъде-накъде ние, скромните хора с ограничени възможности, ще харчим пари, които нямаме, за адвокати? Ами това е работа на държавата, не мислите ли?! – „Разбира се, разбира се”, свивам се все по навътре в железния стол и въпреки възглавницата, усещам пръчките по гърба си. Женевиев обаче е вече на темата за правителството. – Егоисти, това избираме! После слушаме и четем за колите, къщите и любовниците им! Дотам го докарахме, че целият свят се смее на президентите ни с извънбрачни деца и дългогодишни любовни отношения с разни особи! Просто е срамно, мадам! Накъде отива Франция?

Ех, този толкова популярен вопъл! Колкото страни, толкова вопли подобни на него. Провансалци са просто по-смели в думите си и никак не се вълнуват обикновено кой ги слуша. Дълбоко са убедени в правото си, знаят как да се вълнуват качествено и да всяват паника, когато се наложи. Отвътре им идва.

-          Много неприятно, да. – По-умно не мога да отреагирам. Послушно си дъвча четвъртата филия с тапенада, но усещам, че не ми е вече много вкусна. Насреща ми Симон изяде половин схляб за около петнадесет минути. А какво ли е зимата?!

-          Женевиев, дали ще ни сервирате скоро? – Той ме спасява от необходимостта да продължа политическата дискусия.

-          О, Боже, о, Боже! Толкова се извинявам! Мадам сигурно е прегладняла вече след целия този път! – Представете си само колко мога да прегладнея след четири филии, плюс предястията и чашата вино! – Веднага ще сервираме, разбира се. – „Те” са домакинята и дъщеря й, която до този момент не е казала нито дума. Изглежда разсеяна. Прилича на горска фея със светлите си коси и лешникови очи. По нищо не прлича нито на баща си, нито на майка си. Видът й е определено нетипичен сравнен с типичната тъмна, маслинова хубост на провансалки. Когато стана ме впечатли с грацията си. Движи се като танцьор или като диво животно.

-          Мадмоазел дъщеря Ви с танци ли се занимава? – питам Симон, докато ни сервират вечерята.

-          Хм... Не. Предимно с глупости се занимава. Типично за нейното поколение. Сега е решила, че ще става драматична актриса! Добре, че с майка й сме работили достатъчно и има какво да наследи. В противен случай не си представям как би оцеляла.

-          На мен ми прави впечатление с деликатната си външност... Това е важно за една актриса.

-          Да, да. Мислите ли, че не знаем? Нали сме обсадени тук от холивудски величия! И прииждат нови. Ако не бяха те, децата ни щяха да мислят по-малко за филми и повече за професии, с които да си изкарват хляба!

-          Е, да, но не можете да отречете, че холивудските звезди изкарват доста повече от редовите професионалисти!

-          Мадам, мадам!!! Колко са звездите според вас? Един, два процента от всички сервитьори в Холивуд? И ние четем списания! Знаем колко успяват и колко си остават цял живот сервитьори. А и тези, които са успели и са ни вече съседи... ами, не мога да кажа, че са особено щастливи. Поне по звуците, които се чуват от къщите им.

Досмешава ме и стискам устни. Остава да попитам колко нощи е прекарал Симон в обикаляне покрай високите огради и как е успял да чуе нещо предвид средния брой стаи във въпросните обиталища! От друга страна, не вярвам да лъже съвсем. По-скоро, като повечето местни, познавайки на пръсти околността е открил начин за шпионаж, но никога не би го казал. Не и на чужденка! Или, още по-вероятно, персоналът в именията е местен и естествено не се въздържа да сподели какво става вътре. Не биха говорили с папараци или репортери, обаче. Имат забавно чувство за лоялност.

Мадам пристига с тавите и глинените гювечи. Дъщеря й трудно удържа таблата. Започва да ми става лошо. А дори не сме стигнали до сирената...

-          Днес, когато се любувах на изгледа от терасата, ми се стори че видях на върха на последния хълм до морето една червена къща... Тъй като никога не съм виждала червена къща в Прованс, реших че съм се заблудила и слънцето ме лъже. Вие знате ли нещо за къщата, бих искала да я видя ако е възможно?

-          Хи хи, мадам най-добре да пита Мари-Елен! – подхилква се жизнерадостно Симон и кима към дъщеря си, разсипвайки заешка яхния по покривката. Провансалци не биха могли да проведат нормален разговор ако ръцете им са вързани. Половината думи са съпроводени от широкообхватни жестикулации. Поглеждам към Мари-Елен и... ми става студено. От лицето й, застинало в маска. От очите й, прилични на затворените капаци на къща, в която от години не живее никой. От празнотата, с която посреща погледа ми. Нищо не искам да я питам, установявам с изненада.

-          Не обръщайте внимание на Симон, той всичко обръща на шега, - намесва се Женевиев и магията на Мари-Елен се разсейва в руменината на майка й. – Всъщност червената къща, La Mas Rouge, както е известна, е забележителност в околността. Не е цялата червена. Има едно крило, което е много старо. Идвали са много специалисти да го изследват и разглеждат. Казват, че е поне на 400 години. Цялото е каменно, почти в руини, но все още се държи. Предполагат, че рицари са обитавали сградата, но не сме чули нищо конкретно все още. Аз не съм влизала никога, но Мари-Елен казва, че изгледът към морето е прекрасен.

Значи отнесената Мари-Елен все пак е била в къщата... А мълчи и отпива от чашата си. Мисля, че дотук е на около бутилка. Тя изглежда толкова отчуждена, по нищо не прилича на жените, които познавам тук - чувствени, няма как да е иначе. Земята, природата, соленият привкус – всичко напомня за плодородие, натежала лоза, горещ плодов сок, стичащ се в пукнатините на очакващата пръст... В същото време трудно се виждат явни прояви на привързаност извън общоприетото масово целуване по бузите на улицата. Могат да бъдат дискретни, затворени, тайнствени.

-          Това означава, че не мога да я видя предполагам? Ако къщата е частна собственост...

-          На теория е така, - отговаря Женевиев, - но на практика там не живее никой вече повече от пет години. Можете да разгледате. Дори пазачи няма, тъй като покъщнината бе продадена и къщата е празна. Ще ви бъде трудно да прескочите оградата, разбира се.

-          О... не бях помислила за това... Не зная защо реших, че може да има някъде малък вход за прислугата или нещо подобно? – Опипвам почвата. Много добре знам, че ако има нещо такова, Симон няма начин да не знае. Интересът ми към тайнствената Мари-Елен и още по-тайнствената къща вече набират скорост. Никой от семейството обаче не казва нищо. Мълчанието ще стане неловко само след минута... – Защо някой би оставил такава прекрасна къща да стои празна? Ако аз имах такава къща, никога не бих я напускала за повече от няколко месеца, и то ако много се налага!

-          Хм... мадам не е мъж. Мъжете правят... неща.

-          Женевиев! Достатъчно с клюките. Време е за десерта. – Симон ме изненадва, заповедническият му тон издава характер, невидим от доброжелателната му външност. Женевиев почти подкача в бързината към кухнята. Затова пък Мари-Елен не я следва. И никой не я кара. Баща й не я поглежда, майка й не говори с нея, как ли живеят, когато на масата са само тримата...

-          Извинете, мадам. – Овладя се, усмихва се, малко пресилено. – Изключително не одобрявам клюките! Занимание, достойно само за безделнички. – О, и дискриминация. Мълча си, разбира се.

-          Добре, Симон. Вие винаги знаете най-добре. – Кротко мърмори мадам домакинята с платата сирена. – Аз стоя настрана от клюки!

-          Не й вярвайте, - смее се сега Симон и надига втората си чаша с вино. От изблика му няма и следа. – Знае всичко за всички! Само Бернадет й се опъва още, но то е защото жена, която прави хляб е жена с история.

-          Коя е Бернадет?

-          Ами собственичката на пекарната, нали ви казах.

Да. Поетичният начин на изразяване понякога създава трудности. Иначе съм съгласна, че хората които правят хляба заслужават уважение. Какво да кажем са кроасаните обаче? А за тарталетките? Еклерите? Целувките?

-          Ще ми разкажете ли за Бернадет? Аз много обичам хляб, - усмихвам се обезоръжаващо, но Симон остава равнодушен към предполагаемия ми чар. Само се подсмихва и си пийва вино.

-          Може. Но не сега, вече говорихме за твърде много неща. Лятото, мадам, не е за дълги разговори. Лятото е за действия.

Длъжна съм да призная, че това ме срази окончателно. Изядох си десерта мълчаливо и се оттеглих да осмислям Симоновата мъдрост. Заспала съм веднага. Явно афоризмите не ми вършат работа като мисловни дразнители.

Червената къща

На летището ме залива вълна от парфюмирана жега. Прогнозата за времето е пропуснала да отчете напечения асфалт и тълпите туристи, генериращи собствена енергия, прескачайки куфари, плажни чанти и колички. Естествено, нямам монета, за да си превозя багажа цивилизовано и помъквам два куфара и „дамска” чанта размер ХХЛ на ръка. До сградите с коли под наем има поне десет минути път, а автобусчето го няма. И да го имаше, опашката на спирката се вие чак до кафенето, а аз нямам и секунда за губене. Чакат ме поне два часа път по нови магистрали с лъскави кабинки за плащане и невинаги благоразположени служители.

На първата служителка направо подавам банкнота, за да избегна неловката размяна на реплики и разкриването си като турист, което може да доведе до още по-начумерено отношение. И тя не изгаря от желание да говори и всичко минава по план. Моето миниатюрно Ситроенче се носи леко по затоплената сива лента и пред очите ми започват да се редят отдавна бленувани картини – каменни къщи с ярки капаци на прозорците, редици остарели прашни кипариси, натежал от цветове „орлов нокът”, колоездачи с кошници на кормилото, игри на petanque и седмични пазари.

Прованс е такава, каквато я оставих, макар разхлопаните й врати и прозорци да са заменени  тук-там с нова дограма, а прашните й пътища – с прясно асфалтирани лъскави ленти и кръгови движения на всеки пет километра. Казват, това нововъведение довело до рязък спад на катастрофите. Вярвам им, макар французите да не са станали забележимо по-внимателни шофьори и да ми се налага постоянно да отбивам настрани, за да не ми отнесе някой огледалото. Не мога да не се замисля как имат нагласа да бързат в тази част на земното кълбо? Тук всичко е летаргия, мечта по отдавна забравени думи, слънце, билки и лозя, притихнали в следобедна дрямка.

Слизам с радост от магистралата и се понасям мързеливо по двулентовия път. Отстрани се редят насажденията на грижливи провансалци, но нарастващата популярност на района е очевидна – множат се новите вили (всички построени в псевдо-традиционен стил, боядисани в цвят „праскова” и обзаведени с басейни) и все по-високите огради, с които платежоспособните новодошли се предпазват от любопитните очи на такива като мен – запилели се по пътищата уж с цел, но всъщност изкушени от всичко, което ги заобикаля. А аз трудно се въздържам да не сляза от колата и да легна сред тревите. Както някога веднъж, когато цъфтеше лавандулата... Но това беше толкова отдавна, че сякаш е било в друг живот.

Има нещо предизвикателно в изобилието на Прованс. Нещо чак неприлично и особено притеснително за някои местни служители на църквата. Някакъв шепот в нощите, когато е твърде горещо, за да се спи. Ромон на пълна река, повлякла тежките си поли за среща с морето. Зов на цикади, обезумели в търсене на партньор. Тихо повикване на птица, загубила дете или път. Или просто прибоят, полюшващ уморени лодки и кокетни яхти. Всичко се движи, всичко живее различен, сумрачен живот, когато оранжевото слънце покани луната на среща.

Сега ме залива с потоци светлина, която отвикналите ми очи не успяват да поемат докрай, макар да са я сънували безброй пъти. Топли ме, гали ме, примамва ме да грабна огромната си чанта и да прекося горите по пътя за морето. „И там ще ида”, успокоявам се наум и въртя уверено горещия волан. Тук и шофирането ми се удава по-добре. Усещам прилив на желание да се проявя като истинска провансалка и да натисна газта по завоите. А те се вият вече половин час и не са ме приближили кой знае колко до целта. Движа се все на юг, пресичам Луберон, който се е изтегнал на припек като местен фермер след традиционен обяд. По хълмовете са накацали все същите избелели от слънцето селца, една голяма част вече включени в списъка „Стоте най-красиви села на Франция” и съответно, превърнали се в туристически забележителности и благодатна почва за агентите по недвижими имоти. Преселението на чужденци в Прованс е толкова напреднало, че в определени градчета и села се оформят общности от англоговорящи, например. Имат свои магазини, свои счетоводители, адвокати, водопроводчици... Да, независимо от смесените чувства на французите, южната им красавица има все повече ухажори.

Преди познавах тези села по хълмовете до болка, омайваха ме стръмните им улички, провесените  саксии, задните дворчета, скрити от чужди очи и стаеното им очакване зад вечно притворените капаци. Дори недоверчивото отношение не ме притесняваше, не ме караше да търся равнината, докато не дойде това време, когато сънищата ми станаха твърде цветни, а образите – твърде реални. Кога един сън започва да живее свой живот? Кога тънката нишка, която следваме, когато сънуваме се превръща в утъпкана пътека към нещо съвсем реално? Аз сънувам години наред една каменна галерия, през която минавам по тъмно, със свещ в ръка. Светлината мъждука на вятъра, който духа откъм морето. По стените има празни избелели места, където някога са висели портрети. Знам, че са били портрети, както само в сънищата знаем – с убеденост и предистория. Защото аз съм била вече там, някога твърде отдавна. А тази галерия е на ръба на една скала, която се надвесва над Средиземно море. Същото това море, което само след около час ще ми издаде присъствието си с онази несравнима синева на хоризонта, която винаги предхожда появата му.

После сънищата станаха други, по-настойчиви, по-затормозщващи. Имах усещането, че някой някъде ме вика. Защо, за какво, не знаех. Сънувах образи и объркани истории, но най-вече сънувах тази земя и се събуждах уморена, дори изплашена от виковете в съня ми. "Имам нужда от почивка", казвах често и получавах съчувствени кимвания. "Всички имаме", сякаш ми отговаряха познатите ми, без особен ентусиазъм. Психоаналитикът обаче не мислеше така. След отказа да се подложа на хипноза и да му позволя да чуе разкази, над които нямаше да имам контрол, ме посъветва горещо да отида някъде, където ще ме занимават други неща, а не евентуалните ми бивши животи. Зарадвах се... тогава. Имах най-доброто извинение да си похарча спестяванията. Да, аз имах нужда от тази почивка, повтарях си, много важно колко ще струва, бягай от сънищата, махай се от налудничавите пристъпи, остави образите, които се натъпкаха в главата ти, бягай! И ето ме тук. Тук всичко ще се подреди. Ще завърша книгата, за която срокът ми изтича след седмица, ще ям, ще се наспивам, ще плувам, ще се разхождам и психоаналитикът ще остане смътен спомен. Междувременно станах един от многото участници в задръстването, в което стоя вече четвърт час.

Наоколо клаксоните крещят пронизително и ме изнервят. Загубила съм нагласата да побутвам нещата. Станала съм инертна, уморена съм отвътре. Чакам нетърпеливо. А може би тези шофьори нямат за какво да си мислят? Може би нямат проблем със съня? Може би колосаните им чаршафи натежават твърде много и почивката е дълга и лишена от образи и нахалници от отминали животи?

В крайна сметка потегляме отново, за да установя че прословутите ремонти по пътищата продължават да се случват в най-натоварения сезон, а жегата само допринася за сприхавите реакции на работниците, един от които размахва портативен знак "Стоп" по начин, който неимоверно ме затруднява да разбера дали трябва да мина или по-добре да спра. Минавам, защото не ми се чака. Жадна съм, но стискам волана и не си позволявам да спра. Още само някакви си смешни километри, още само няколко завоя, още само три-четири тераси покрити с лозя и ще вляза в долината. Вече виждам синята лента на Durance, която после ще ме остави в ръцете на притока си Verdon, с когото на свой ред ще се разделим - той запътен към планините, аз - търсеща юга на департамента Var.

В долното си течение Durance вече е забравила младежката си алпийска природа и се е превърнала в достолепна провансалска госпожа с няколко деца. Тече бавно и е склонна да приеме рибарските лодки със снизхождение.Край брега се къпят малчугани и пръските от игрите им ми подаряват дъги. „Искам и аз”, иде ми да извикам, но си мълча все още твърде нова, твърде скована за тук. Решавам, че този път дори няма да се отклонявам към Aix-en-Provence и следвам реката на изток. На много места покрай пътя има табели наричащи тази част от Прованс „Пътят на виното”, макар че няма карта, която да го потвърди, а още няколко района във Франция се кичат гордо със званието. За мен това не е никак важно, но други водят люти спорове по темата.

За около половин час сеотпускам назад и се оставям да бъда водена от кротките води на Verdon, докато вътрешният ми глас изтерзано нашепва: „Ще се загубим, ще пропуснем отбивката, дори тази вечер няма да стигнем!” Преструвам се, че не ме вълнува кога ще стигнем и се отклонявам в посока Aups. Ако минавате оттук и не бързате като мен, отдайте се на средновековния му чар със замъка, надвиснал над долината, прочутите му седмични пазари и особено зимните, когато трюфелите господстват. За мен сега пътят върви все на юг и вече виждам Salernes, където традиционната камбанария от ковано желязо отразява лъчите на следобедното слънце. Тук се правят прословутите осмоъгълни теракотни плочи – tomettes, а димът от пещите се вижда отдалеч. Съжалявам малко, че подминавам и Tourtour – едно от селата короновани като „най-красиви във Франция”. Обичам старата му част с руините, средновековните провансалски къщи, останките от двата замъка и часовниковата кула. А най-любими остават маслиновите му дръвчета, докарани от Италия, за да заместят брястовете, които някога растяли на площада. В ясен ден като днешния, от височината на Tourtour се вижда цялата долина чак до морето. Гледката спира дъха.

А аз карам, карам с цялата си енергия, усещам как пръстите на крака ми се впиват в затоплената гумена покривка на педала. Сякаш тялото ми иска да се изтръгне и да полети напред, към това село, което никога не съм виждала; към този сън, който ме изстиска докрай и ме зашлеви с непоносимата си реалност. Кой следва сънища? Аз болна ли съм? Луда? Изгубена? Или по-модерното – осенена от свръхестествени прозрения? Стискам устни в инатливо убеждение, че знам какво правя и подканям с клаксон тракторът пред мен. Фермерът се обръща с мрачен вид, но виждайки ме се подсмихва под мустак и даже повдига леко шапка. Ех, тези французи! Още в самолета стюардът на Air France ми върна вярата в мъжете и кавалерството – възглавничка за мадам, да свалим щорите за мадам, усмивки, жестове, ах. И един фантастичен мъжки парфюм, който едва ли скоро ще забравя. На мен миризмите ми влияят плашещо силно. В състояние са да ме върнат десетилетия назад за по-малко от две секунди. В допълнение, причиняват ми свиване под лъжичката и трепет на крайниците. С две думи, добре беше да съм за кратко в този самолет. Не бих искала да притеснявам стюарда с непресторени припадъци.

Пътят ми минава през Lorgues и се отдавам на удоволствието да намаля и да вдишам дълбоко въздух напоен с късно кафе, pastis и сладкиши. Маслинови дръвчета, лозя, органът на Collegiale St-Martin и часовниковата кула ме прегръщат за добре дошла. „И аз се радвам да ви видя”, нашепва вътрешният глас. „Ще се върна”. Lorgues е един прекрасен малък град, истински и провансалски до невъзможност. Абатството Торонет (Abbey du Thoronet) пък е едно от най-тихите и съзерцателни места в Прованс според мен. Ако имате дори и само час, отдайте се на неповторимото му ненатрапчиво очарование. Легнете сред тревите, заслушайте се в месата, усетете камбаната и молитвата, после си тръгнете малко променени и много по-спокойни. Или просто се разходете наоколо, наберете си лавандула и я сложете в атлазени торбички. Така никога няма да се спасите от Прованс, а и комарите ще ви нападат по-малко.

Вече подминавам La Pouponne и Vidauban, натискам газта, промушвайки се под френската гордост – магистралата La Provencale, за минути не успявам да се отърся от красотата и чара на La Garde Freinet и тъкмо преди да навляза в отбивката, която ще ме отведе в селото, спирам. Не мога да продължа, защото ми треперят краката. Има ли място по света, където да сте били броени дни, месеци и то да ви е откраднало „аз”-а? Имате ли кътче земя, където краката ви да искат да стъпват боси, а лицето ви да се допре до пръстта? Не, не родина. Родината не я избираме, тя е избрана за нас. Аз никога не бях вярвала, че подобни драматични неща се случват на редовите пътници в редовите им коли. Допреди много години, когато за пръв път стъпих в Прованс и сърцето ми затисна дробовете, а въздухът шумно изсвистя през сухото гърло. Не говорех, не коментирах, не обяснявах, но стоях вперила поглед в синевата пред мен и после се хвърлих в едно поле от лавандула. По очи. Снимаха ме и завинаги останах легнала там. Нали душата оставала в снимката, казват някои...

„Слез”, нашепва вътрешният глас. „Нне”, мърморя аз. „Защо?” пита той и някак подигравателно прозвучава. „Слез и дишай дълбоко.” Замислям се. Да дишам? А ако остана завинаги тук, пред табелата с равнодушните черни букви? И дъх не ми остана вече от преследване на сънища, бягство от мечти, борба за общоприета нормалност и стремеж към средностатистическо благоденствие. Не смея да се изправя сама срещу непосилната красота на това поле, осеяно с маргарити и макове. Ще карам. Още малко, още няколко минути. Години съм пътувала насам, сега ли да спирам? „Както искаш”, подсмихва се вътрешния глас. „Нали отново тук ще дойдеш , когато си тръгваме. На този кръстопът”.

Днес, в една сладкарница

Тази история се случи днес. Или може би е по-точно да кажа, че започна днес. Нямаше дори да бъде история, ако момичето в сладкарницата не беше изпуснала кристалния поднос и тортата "Боровинки в йогурт" не се беше озовала на пода. Звънът на хилядите парченца ме извади от сутрешния унес.

Видях Жената, застинала на входа, малко неглиже, клепачите й още натежали от следите на твърде ярки сънища, в които беше умирала тази нощ. Красива в опита си да избяга от клишето, забравила тоалета вкъщи, кичури позлатена от слънцето коса надвиснали над устните й, които безуспешно се опитваше да напъха зад ушите с треперещи пръсти. Цялото й тяло се състоеше от една извита линия, като тетива на лък преди с облекчение да зазвъни отпусната в експлозия от енергия.

Мъжът седеше на маса, близо до мен. Дори не бях забелязала кога беше влязъл, за мой срам. Висок, строен, атлетичен мъж в късните си тридесет години. Фини черти, чувствени устни, черни очи. Ръце... незабравими ръце с дълги пръсти... Почти се беше изправил. Движението му беше спряло в някакъв абсурден момент преди да го завърши. Надвесен над масата, стоеше в очакване. Мускулите на краката му очертаваха конвулсията, която вероятно би боляла, ако той имаше сетива за нея. Но неговите виждаха и усещаха само трептенето от входа на сладкарницата.

Бяха две части, които биха образували картина на Дали, когото обикновено недолюбвам, а сега усетих като шамар. Мъжката уста и женските очи, мъжките пръсти и женското чело, черните очи и кехлибара на нейните загорели рамене... сливаха се в едно цяло, сглобяваха сюрреалиатичен пъзел от енергия, който разтрепери сервитьорката и посипа пода с хиляди кристали и им застла млечен път, нашарен с боровинки.

- Усетихте ли го? - Прошепна сервитьорката трескаво и твърде близо до носа ми. - Виждате ли? Не съм луда, нали?

Какво трябваше да виждам? Погледнах момичето може би твърде строго и тя изчервена се скри зад витрината. Заблъска чекмеджета и шкафове, преди да се появи въоръжена с парцал и лопата. Така щеше да приключи земното си съществуване "Боровинки в йогурт". В кофата, омирисана на стар парцал.

Нищо не виждах, освен фрагменти. Не можех да уловя цялото. Не успявах да обгърна двамата играчи с поглед и с усещане. Сякаш знаех, че те все още не са едно цяло. Гледаха се. Някак против волята си, не успяваха да откъснат поглед един от друг. Тя все по-трудно прикриваше треперенето, той с усилие задържаше порива да направи крачка.

Затова пък пристигналите съпруг и две деца се вписваха идеално в комфортната картина на средностатистическото съществуване. Илюзията трябваше да бъде разбита. Съпругът избута жена си от вратата, откъдето тя нямаше сили да се мръдне, а децата с весели крясъци обсадиха витрината. От боровинковата торта и млечния път нямаше и следа. Мъжът най-накрая седна.

Стана ми тъжно. Денят беше започнал магически, а сега вече беше един обикновен ден. Излязох от сладкарницата със странното усещане, че ми треперят краката. Разходих се, бях на плаж, къпах се в морето, ядох, поработих... Полагах усилие, не се дадох лесно, но споменът, ах този предател. И наркотичната зависимост от чуждите силни чувства. Озовах се обратно в сладкарницата в златния следобяд. Беше пълна, единствените свободни места бяха навън, почти на улицата. Не се изненадах да видя кехлибарената Жена там. Колко й личеше, че не беше тук случайно. Нямаше и следа от чаровната, по детски сънлива глава от сутринта. Умело гримирана и облечена с вкус до последния детайл, сега изглеждаше по-възрастна. Напрежението хапеше устните й до кръв и триеше старателно положения гланц. Очите й не спираха, обхождаха, сканираха, търсеха, молеха, беше мъчително да я гледам, а не можех да се сдържа. Чувствах се като хиена.

И Той дойде. "Среща!", избухнаха мислите ми. Ликувах заради тях, заради чувството, заради всички несъстояли се големи любови, които започват като сблъсък на вселенско ниво и рушат и създават нови светове. Едва не извиках от вълнение и на свой ред прехапах устни. Изпивах всяко движение. Ето, Мъжът излезе на патиото, огледа се, зави към масите отсреща, но разбира се, не може съвсем веднага да седне до нея, сигурно всички я познават тук. Красив е, прекрасен мъж. Хищник, ловец. Интелигентен в премерената си жестокост. Но защо с багаж, какъв е този куфар? "Бягство!" затанцува в сгорещения ми мозък и се задъхах. Наистина, животът е такъв сценарист! Ще избягат!

Почти чух дъха й. Хлипане. Обърнах се и видях сълзите й. Всичко, което не беше направила и не беше казала тази сутрин се изливаше на лицето й. Реки от желание и премълчани обяснения, неказани думи, ненаправени жестове, струяха и размазваха безжалостно елегантния грим. Заболя ме стомаха от задушаващото мълчаливо ридание. Не й пукаше за погледите, плачеше като дете, но оставаше нечута от Мъжа, който изправено, контролирано, премерено и посвоему все така красиво, престъпи на тротоара, отвори вратата на едно от спрелите отпред таксита и дори не се обърна.

Не вярвам, че не я видя. Не вярвам, че имаха нужда да се виждат в онзи, общоприетия смисъл. Трябва да я беше усетил, свита и несъбрала смелост да го заговори. Беше я свалил до "Разпни го" за по-малко от ден. Може би я мразеше, може би дори я презираше сега, когато тя беше една жена, която беше нечия чужда. За живота й такъв, какъвто беше. За кехлибарените рамене достопочтено прикрити от семпло сако. За следите от ражданията, за твърде многото грим, за липсата на хъс да го отрази като огледало, да отвърне на цялата му първична мощ и желание...

Аз познавам големи любовни истории. Някои съм виждала и на живо. Чувствам се облагодетелствана, че съм се докосвала до сценарии, които за много хора се случват само в холивудските филми. И затова ме заболя физически, когато Тя се смали до една обикновена жена с много размазан грим, докато Той се раздели с чаровната, засипана от силни сънища и оплетена в кичури слънчева коса магьосница, която го беше изправила на крака, без дори един нарочен жест.

И все пак... историята не свършва тук. За мен тя започна днес, но това не е краят. Подобни срещи не се случват всеки ден и няма как да бъдат изтрити с лека ръка. Може би след седмици, месеци или дори години, по пътища, които двамата ще са избягвали грижливо, в опита си да се "предпазят", на нощни кръстопъти и в засенчени дворове, в закъснели влакове или забавени самолети, сред тълпа или сам сами, лице в лице, съдбата ще им поиска сметка за неизказаното и неизживяното. И тогава бих искала да бъда там, за да го напиша.

В картите

Тя идва в дните ми, за да споделя нощите си.

- Сънувам го - казва и болезнено впива нокти в дланите си. "Бича кръв", така се казва лакът й. Като капки отнет живот по пръстите й.  - Пиша му писма, които никога не изпращам, - гласът й е далечен и напевен като ромон на поток. - Сядам на поляната пред съборетината и мисля за него. Изпива ме. Изпива ми соковете.
- Кой е той?
- Момчето от карнавалния кораб. Родителите ми ме заведоха на пътешествие до Тропика на Козирога. Какъв парадокс. Козирог беше, да... Толкова красив, толкова светъл... Аз - циганка. Тъмна, черна. Твърде тъмна за него и все пак... каза ми, че харесва шарения ми шал.
- А после?
- Корабът акостира в пристанище.
- И той си тръгна?
- Всички си тръгнахме. Всеки по различен път.
- Случва се постоянно. Срещаме се, разделяме се...
- Аз не се разделих с него. Не виждаш ли? - Втриса ме от кикота й... нервен, налудничав. - Сменях държави, градове, къщи, мъже, работи, но той не си отива. Прекарах живота си в бягство от него, колко безсмислено.
- От собствените си мисли не можеш да избягаш, ако нямаш воля да почистиш чекмеджетата и да изхвърлиш вмирисаните кърпички. Остави спомените да почиват в мир.
- Мир? Забравила съм значението на тази дума... Лятото идва... Корабът ще тръгне отново.

Кара ме да се чувствам разклатена. Светът ми се върти, масата живее собствен живот. Картите танцуват, звънят, дин-дан-дон.

- Какво казват? - Фиксира ме с черните си очи.

Мисли, ръце протегнати на вятъра, зов за помощ, писмо... Мога ли да й кажа, трябва ли?

- Какво има? - Настоява и излива поредната чаша с вино в гърлото си. Погледът й е размътен, кожата издава броя на изпитите бутилки. И все пак... тя притежава грацията на онова минало, което е привлякло мъжа така безнадеждно към нея. Страст, която улавят картите. Мисли, които владеят подредбата. Успява да го достигне дори сега, в този момент, усещам го. Усеща я и той.
- Картите показват, че мислиш за него... Много мислиш. Времето и пространството са относителни, знаеш...
- Помни ли ме?
- Не зная... Чувства те... мисля.
- Как?
- Караш го да се усеща мечтателен. Може би се вижда като момчето, което е бил тогава. Да, може би е така.
- Какъв е краят?
- Край? Не виждам край тук. Не още.
- А тази тук, с корабите, какво значи?
- Пристигане... в пристанището.
- Мислиш, че...
- Нищо не мисля. Объркваш ме. - Дин-дан-дон, картите ми пеят в екстаз.
- Защо трепериш?
- Управляваш картите ми. Нямам им доверие! И на теб нямам! Това си ти тук, не аз! - Крещя, чувам се, столът падна, защо плача?

Защото съм лъжкиня? Не е тя там, аз съм. И момчето в лозята в онова лято, когато наедрелите гроздови зърна улавяха късното следобедно слънце и лежах на напуканата земя. Сокът им капеше в косата ми и пчелите пиеха до забрава. Беше ме гледал с часове, така каза... Момчето, превърнало се в мъж, със сините очи, които ме къпеха във вълните на океана долу в ниското.

- Какво ти става? Къде си? - Пали цигара от цигара, незасегната от изблиците ми, потънала в своя си свят, върти запалката в нервните си тънки пръсти, а бичата кръв отразява луната. Странно как ме приземява в друга реалност.
- В една градина... Един гледач веднъж изтегли Кулата за мен. Вместо да се уплаша, аз си представих Ла Рошел...
- Какво е станало там?
- Много неща. Аз лично загубих нещо. С готовност.
- Защо не остана?
- Избягах.
- Браво, това е мъдро. Завиждам ти за куража.
- Недей... Този мъж, твоят... Това момче, ти срещала ли си го след това?
- Как бих могла? - Изненадващо трезво прозвучава след изпразнената поредна бутилка. - Три свята ни делят - физическият с хилядите километри; емоционалният, в който той е с друга; и светът на парите, за който аз нямам покана.
- Колелото се върти.
- А, не и моето. Благодаря за гледането. Може и да му пиша... пак. Тази нощ. За последно.
- Луната се пълни, силата ти расте.
- Да, да. Умната.

Тръгва си с полюляване, тънките й глезени елегантно се поклащат в ритъма на тялото. Дори в пиянството си изглежда зашеметяващо - закръглените форми, танцуващия гръб, по който пълзи тежка черна плитка... Как би могъл да забрави картина на Ботичели? Да превъзмогне богиня, слязла да отдъхне и заплела се в нечия мрежа? Дин-дан-дон. Да, и аз я усещам. С разтърсващото й присъствие, с неприличните й страсти, с необузданата й сила извън всякакъв контрол... Мразя я за събудените спомени, за разровената пепел, за саждите по сърцето. Тегля карта. Влюбените. Още една. Страст. Последна. Дяволът... И се моля. Моля се за спасение от миналото, спаси ме от изкушението на спомена, дари ми спокойствието на липсващото бъдеще...

Дин-дан-дон. Докосването е нежно. Тя каца на ръката ми в кралско червената си мантия. В Англия ги наричат "кралици" или "дами". Точки, точки, като черни гроздови зърна, нападали по земята. Тя ме гали, обещава ми дъги. Пратеничка на феите, емисар на богините... Кралице калинке, към него лети, ръцете ми му припомни...

***

И след десет години тук е същото. Желязната порта проплаква в тежката мараня. Под короните на кестените се е стаил полумрак, макар отвъд очите да болят от оранжевото слънце. Чакълената пътека се е впила още по-силно в земята, ветровете са я излъскали, камъчетата са намерили партньора си завинаги. Не можеш тук да оцелееш сам, нередно е. Въздухът пари дробовете ми, вървя и знам, че фонтанът е отдясно, потънал е в мъх, мръсен и празен. Кипарисите са загубили много от зеленината си и отчаяните им вкопчени пръсти сега са на показ. Огромните саксии, някога бели, сивеят, а падналите са покрили терасата с пръст. Корени на цветя, изсъхнали, безжизнени, стърчат сред парчетата глина. Столовете от ковано желязо отдавна нямат цвят... Но музиката, тя е още тук.

Пиано и саксофон. Беше август. Водопади от гардении се стичаха от поставките, водата подскачаше в ритъм, от черешите се носеше аромат на загнил късен плод. Помня парфюма. Хамак. Панамена шапка, захвърлена във фонтана. Бяла риза между дърветата. Пола на цветя на тревата, вино по каменните плочи, стъкла от счупената чаша, звънък смях, танц, череши в ярко синя купа и сокът им по кожата... Бяхме мързеливи любовници, като в онази песен Lazy Lovers, а долината под краката ни се тресеше под звуците на уредбите, колоните от коли се преследваха по пътя към модните плажове, парад на суетата пъплеше по завоите. Но нито за миг не помислихме да отворим портата, не слязохме в курортите, не демонстрирахме, не разказахме, не споделихме. И се разделихме, както бяхме дошли - бързо, кратко, без поглед назад.

Няма смисъл да оставам повече. Никой няма да дойде, нито времето ще се върне назад. Дори не знам защо проверявам пощенската кутия... По навик, както тогава, когато всяка бележка преобръщаше светове. Не съм изненадана да намеря писмо, пощите тук са пословични с неактуализираните си адресни данни. Но някак... странно е, че идва оттам... И името...

Не чета чужди писма. Не прочетох и това. Занесох го в полицията, когато се прибрах и видях жълтата полицейска лента и разбитата врата на нейната съборетина. Беше ми го казала... че ще му пише за последен път в онази нощ. Беше говорила за лятото, за корабите пътуващи към тропиците... И картите ми го бяха разказали, а аз не разбрах.