Днес, в една сладкарница

Тази история се случи днес. Или може би е по-точно да кажа, че започна днес. Нямаше дори да бъде история, ако момичето в сладкарницата не беше изпуснала кристалния поднос и тортата "Боровинки в йогурт" не се беше озовала на пода. Звънът на хилядите парченца ме извади от сутрешния унес.

Видях Жената, застинала на входа, малко неглиже, клепачите й още натежали от следите на твърде ярки сънища, в които беше умирала тази нощ. Красива в опита си да избяга от клишето, забравила тоалета вкъщи, кичури позлатена от слънцето коса надвиснали над устните й, които безуспешно се опитваше да напъха зад ушите с треперещи пръсти. Цялото й тяло се състоеше от една извита линия, като тетива на лък преди с облекчение да зазвъни отпусната в експлозия от енергия.

Мъжът седеше на маса, близо до мен. Дори не бях забелязала кога беше влязъл, за мой срам. Висок, строен, атлетичен мъж в късните си тридесет години. Фини черти, чувствени устни, черни очи. Ръце... незабравими ръце с дълги пръсти... Почти се беше изправил. Движението му беше спряло в някакъв абсурден момент преди да го завърши. Надвесен над масата, стоеше в очакване. Мускулите на краката му очертаваха конвулсията, която вероятно би боляла, ако той имаше сетива за нея. Но неговите виждаха и усещаха само трептенето от входа на сладкарницата.

Бяха две части, които биха образували картина на Дали, когото обикновено недолюбвам, а сега усетих като шамар. Мъжката уста и женските очи, мъжките пръсти и женското чело, черните очи и кехлибара на нейните загорели рамене... сливаха се в едно цяло, сглобяваха сюрреалиатичен пъзел от енергия, който разтрепери сервитьорката и посипа пода с хиляди кристали и им застла млечен път, нашарен с боровинки.

- Усетихте ли го? - Прошепна сервитьорката трескаво и твърде близо до носа ми. - Виждате ли? Не съм луда, нали?

Какво трябваше да виждам? Погледнах момичето може би твърде строго и тя изчервена се скри зад витрината. Заблъска чекмеджета и шкафове, преди да се появи въоръжена с парцал и лопата. Така щеше да приключи земното си съществуване "Боровинки в йогурт". В кофата, омирисана на стар парцал.

Нищо не виждах, освен фрагменти. Не можех да уловя цялото. Не успявах да обгърна двамата играчи с поглед и с усещане. Сякаш знаех, че те все още не са едно цяло. Гледаха се. Някак против волята си, не успяваха да откъснат поглед един от друг. Тя все по-трудно прикриваше треперенето, той с усилие задържаше порива да направи крачка.

Затова пък пристигналите съпруг и две деца се вписваха идеално в комфортната картина на средностатистическото съществуване. Илюзията трябваше да бъде разбита. Съпругът избута жена си от вратата, откъдето тя нямаше сили да се мръдне, а децата с весели крясъци обсадиха витрината. От боровинковата торта и млечния път нямаше и следа. Мъжът най-накрая седна.

Стана ми тъжно. Денят беше започнал магически, а сега вече беше един обикновен ден. Излязох от сладкарницата със странното усещане, че ми треперят краката. Разходих се, бях на плаж, къпах се в морето, ядох, поработих... Полагах усилие, не се дадох лесно, но споменът, ах този предател. И наркотичната зависимост от чуждите силни чувства. Озовах се обратно в сладкарницата в златния следобяд. Беше пълна, единствените свободни места бяха навън, почти на улицата. Не се изненадах да видя кехлибарената Жена там. Колко й личеше, че не беше тук случайно. Нямаше и следа от чаровната, по детски сънлива глава от сутринта. Умело гримирана и облечена с вкус до последния детайл, сега изглеждаше по-възрастна. Напрежението хапеше устните й до кръв и триеше старателно положения гланц. Очите й не спираха, обхождаха, сканираха, търсеха, молеха, беше мъчително да я гледам, а не можех да се сдържа. Чувствах се като хиена.

И Той дойде. "Среща!", избухнаха мислите ми. Ликувах заради тях, заради чувството, заради всички несъстояли се големи любови, които започват като сблъсък на вселенско ниво и рушат и създават нови светове. Едва не извиках от вълнение и на свой ред прехапах устни. Изпивах всяко движение. Ето, Мъжът излезе на патиото, огледа се, зави към масите отсреща, но разбира се, не може съвсем веднага да седне до нея, сигурно всички я познават тук. Красив е, прекрасен мъж. Хищник, ловец. Интелигентен в премерената си жестокост. Но защо с багаж, какъв е този куфар? "Бягство!" затанцува в сгорещения ми мозък и се задъхах. Наистина, животът е такъв сценарист! Ще избягат!

Почти чух дъха й. Хлипане. Обърнах се и видях сълзите й. Всичко, което не беше направила и не беше казала тази сутрин се изливаше на лицето й. Реки от желание и премълчани обяснения, неказани думи, ненаправени жестове, струяха и размазваха безжалостно елегантния грим. Заболя ме стомаха от задушаващото мълчаливо ридание. Не й пукаше за погледите, плачеше като дете, но оставаше нечута от Мъжа, който изправено, контролирано, премерено и посвоему все така красиво, престъпи на тротоара, отвори вратата на едно от спрелите отпред таксита и дори не се обърна.

Не вярвам, че не я видя. Не вярвам, че имаха нужда да се виждат в онзи, общоприетия смисъл. Трябва да я беше усетил, свита и несъбрала смелост да го заговори. Беше я свалил до "Разпни го" за по-малко от ден. Може би я мразеше, може би дори я презираше сега, когато тя беше една жена, която беше нечия чужда. За живота й такъв, какъвто беше. За кехлибарените рамене достопочтено прикрити от семпло сако. За следите от ражданията, за твърде многото грим, за липсата на хъс да го отрази като огледало, да отвърне на цялата му първична мощ и желание...

Аз познавам големи любовни истории. Някои съм виждала и на живо. Чувствам се облагодетелствана, че съм се докосвала до сценарии, които за много хора се случват само в холивудските филми. И затова ме заболя физически, когато Тя се смали до една обикновена жена с много размазан грим, докато Той се раздели с чаровната, засипана от силни сънища и оплетена в кичури слънчева коса магьосница, която го беше изправила на крака, без дори един нарочен жест.

И все пак... историята не свършва тук. За мен тя започна днес, но това не е краят. Подобни срещи не се случват всеки ден и няма как да бъдат изтрити с лека ръка. Може би след седмици, месеци или дори години, по пътища, които двамата ще са избягвали грижливо, в опита си да се "предпазят", на нощни кръстопъти и в засенчени дворове, в закъснели влакове или забавени самолети, сред тълпа или сам сами, лице в лице, съдбата ще им поиска сметка за неизказаното и неизживяното. И тогава бих искала да бъда там, за да го напиша.

В картите

Тя идва в дните ми, за да споделя нощите си.

- Сънувам го - казва и болезнено впива нокти в дланите си. "Бича кръв", така се казва лакът й. Като капки отнет живот по пръстите й.  - Пиша му писма, които никога не изпращам, - гласът й е далечен и напевен като ромон на поток. - Сядам на поляната пред съборетината и мисля за него. Изпива ме. Изпива ми соковете.
- Кой е той?
- Момчето от карнавалния кораб. Родителите ми ме заведоха на пътешествие до Тропика на Козирога. Какъв парадокс. Козирог беше, да... Толкова красив, толкова светъл... Аз - циганка. Тъмна, черна. Твърде тъмна за него и все пак... каза ми, че харесва шарения ми шал.
- А после?
- Корабът акостира в пристанище.
- И той си тръгна?
- Всички си тръгнахме. Всеки по различен път.
- Случва се постоянно. Срещаме се, разделяме се...
- Аз не се разделих с него. Не виждаш ли? - Втриса ме от кикота й... нервен, налудничав. - Сменях държави, градове, къщи, мъже, работи, но той не си отива. Прекарах живота си в бягство от него, колко безсмислено.
- От собствените си мисли не можеш да избягаш, ако нямаш воля да почистиш чекмеджетата и да изхвърлиш вмирисаните кърпички. Остави спомените да почиват в мир.
- Мир? Забравила съм значението на тази дума... Лятото идва... Корабът ще тръгне отново.

Кара ме да се чувствам разклатена. Светът ми се върти, масата живее собствен живот. Картите танцуват, звънят, дин-дан-дон.

- Какво казват? - Фиксира ме с черните си очи.

Мисли, ръце протегнати на вятъра, зов за помощ, писмо... Мога ли да й кажа, трябва ли?

- Какво има? - Настоява и излива поредната чаша с вино в гърлото си. Погледът й е размътен, кожата издава броя на изпитите бутилки. И все пак... тя притежава грацията на онова минало, което е привлякло мъжа така безнадеждно към нея. Страст, която улавят картите. Мисли, които владеят подредбата. Успява да го достигне дори сега, в този момент, усещам го. Усеща я и той.
- Картите показват, че мислиш за него... Много мислиш. Времето и пространството са относителни, знаеш...
- Помни ли ме?
- Не зная... Чувства те... мисля.
- Как?
- Караш го да се усеща мечтателен. Може би се вижда като момчето, което е бил тогава. Да, може би е така.
- Какъв е краят?
- Край? Не виждам край тук. Не още.
- А тази тук, с корабите, какво значи?
- Пристигане... в пристанището.
- Мислиш, че...
- Нищо не мисля. Объркваш ме. - Дин-дан-дон, картите ми пеят в екстаз.
- Защо трепериш?
- Управляваш картите ми. Нямам им доверие! И на теб нямам! Това си ти тук, не аз! - Крещя, чувам се, столът падна, защо плача?

Защото съм лъжкиня? Не е тя там, аз съм. И момчето в лозята в онова лято, когато наедрелите гроздови зърна улавяха късното следобедно слънце и лежах на напуканата земя. Сокът им капеше в косата ми и пчелите пиеха до забрава. Беше ме гледал с часове, така каза... Момчето, превърнало се в мъж, със сините очи, които ме къпеха във вълните на океана долу в ниското.

- Какво ти става? Къде си? - Пали цигара от цигара, незасегната от изблиците ми, потънала в своя си свят, върти запалката в нервните си тънки пръсти, а бичата кръв отразява луната. Странно как ме приземява в друга реалност.
- В една градина... Един гледач веднъж изтегли Кулата за мен. Вместо да се уплаша, аз си представих Ла Рошел...
- Какво е станало там?
- Много неща. Аз лично загубих нещо. С готовност.
- Защо не остана?
- Избягах.
- Браво, това е мъдро. Завиждам ти за куража.
- Недей... Този мъж, твоят... Това момче, ти срещала ли си го след това?
- Как бих могла? - Изненадващо трезво прозвучава след изпразнената поредна бутилка. - Три свята ни делят - физическият с хилядите километри; емоционалният, в който той е с друга; и светът на парите, за който аз нямам покана.
- Колелото се върти.
- А, не и моето. Благодаря за гледането. Може и да му пиша... пак. Тази нощ. За последно.
- Луната се пълни, силата ти расте.
- Да, да. Умната.

Тръгва си с полюляване, тънките й глезени елегантно се поклащат в ритъма на тялото. Дори в пиянството си изглежда зашеметяващо - закръглените форми, танцуващия гръб, по който пълзи тежка черна плитка... Как би могъл да забрави картина на Ботичели? Да превъзмогне богиня, слязла да отдъхне и заплела се в нечия мрежа? Дин-дан-дон. Да, и аз я усещам. С разтърсващото й присъствие, с неприличните й страсти, с необузданата й сила извън всякакъв контрол... Мразя я за събудените спомени, за разровената пепел, за саждите по сърцето. Тегля карта. Влюбените. Още една. Страст. Последна. Дяволът... И се моля. Моля се за спасение от миналото, спаси ме от изкушението на спомена, дари ми спокойствието на липсващото бъдеще...

Дин-дан-дон. Докосването е нежно. Тя каца на ръката ми в кралско червената си мантия. В Англия ги наричат "кралици" или "дами". Точки, точки, като черни гроздови зърна, нападали по земята. Тя ме гали, обещава ми дъги. Пратеничка на феите, емисар на богините... Кралице калинке, към него лети, ръцете ми му припомни...

***

И след десет години тук е същото. Желязната порта проплаква в тежката мараня. Под короните на кестените се е стаил полумрак, макар отвъд очите да болят от оранжевото слънце. Чакълената пътека се е впила още по-силно в земята, ветровете са я излъскали, камъчетата са намерили партньора си завинаги. Не можеш тук да оцелееш сам, нередно е. Въздухът пари дробовете ми, вървя и знам, че фонтанът е отдясно, потънал е в мъх, мръсен и празен. Кипарисите са загубили много от зеленината си и отчаяните им вкопчени пръсти сега са на показ. Огромните саксии, някога бели, сивеят, а падналите са покрили терасата с пръст. Корени на цветя, изсъхнали, безжизнени, стърчат сред парчетата глина. Столовете от ковано желязо отдавна нямат цвят... Но музиката, тя е още тук.

Пиано и саксофон. Беше август. Водопади от гардении се стичаха от поставките, водата подскачаше в ритъм, от черешите се носеше аромат на загнил късен плод. Помня парфюма. Хамак. Панамена шапка, захвърлена във фонтана. Бяла риза между дърветата. Пола на цветя на тревата, вино по каменните плочи, стъкла от счупената чаша, звънък смях, танц, череши в ярко синя купа и сокът им по кожата... Бяхме мързеливи любовници, като в онази песен Lazy Lovers, а долината под краката ни се тресеше под звуците на уредбите, колоните от коли се преследваха по пътя към модните плажове, парад на суетата пъплеше по завоите. Но нито за миг не помислихме да отворим портата, не слязохме в курортите, не демонстрирахме, не разказахме, не споделихме. И се разделихме, както бяхме дошли - бързо, кратко, без поглед назад.

Няма смисъл да оставам повече. Никой няма да дойде, нито времето ще се върне назад. Дори не знам защо проверявам пощенската кутия... По навик, както тогава, когато всяка бележка преобръщаше светове. Не съм изненадана да намеря писмо, пощите тук са пословични с неактуализираните си адресни данни. Но някак... странно е, че идва оттам... И името...

Не чета чужди писма. Не прочетох и това. Занесох го в полицията, когато се прибрах и видях жълтата полицейска лента и разбитата врата на нейната съборетина. Беше ми го казала... че ще му пише за последен път в онази нощ. Беше говорила за лятото, за корабите пътуващи към тропиците... И картите ми го бяха разказали, а аз не разбрах.

В кафенето на един площад

*Честит рожден ден, Аци! ;) *

Какво е френското село без кафене? Незавършена симфония, кола без мотор, жена без парфюм и мъж без шапка. В кафенето тупти сърцето на селото. В кафенето се усеща пулса на всяко събитие. Там празнуват сватби и кръщенета, карат се и се събират, мразят се и се обичат, понякога се бият, а друг път се целуват. Оттам тръгват не една и две истории, красиви и романтични или нереално страховити. И както историите, така и улиците на селото водят началото си оттам, защото кафенето е винаги на площада, докосва фонтана, обляга се на крепостната стена, отърква се в мъха на каменните зидове, гуши се под кестените. От стрехите му капят тежките дъждовни капки, докато през помътнелите стъкла надзъртат любопитните очи на мосю Огюст.

Огюст е институция. Огюст е име, той е Някой, той е трето поколение съдържател на "Кафе дю Рон" или другояче казано, "Кафенето на Рона". В присъствието на Огюст се е случил поне половината живот на селото през последните двадесет години, откакто той стои зад бара и щедро разлива аперитиви. Нещо повече, Огюст е приятел на всички видни личности в селското общество - приказва си насаме с кмета, пръв пробва зеленчуците от оранжерията на  мосю Етиен, играе petanque и шах с винаря Клод и дори отец Оливие не може да устои на чара му и надава ухо за някоя несподелена в изповед клюка. А Огюст знае много такива. Отчето не може и да мечтае за съкровищницата в главата на съдържателя.

Да се запознае човек с мосю Огюст не е никак трудно. Всяко сядане на някоя маса неминуемо води до близък контакт, понякога твърде близък. Огюст се задава с бодра стъпка, почти танцува между олющените столове, понесъл посмачкано и мазничко меню в закръглената си червендалеста ръка. Първоначално човек може да се заблуди, че Огюст му намига. Много притеснително, но истината е, че съдържателят има тик. Това го прави някак опасно предразполагащ към разговор и Огюст се възползва максимално. Разбира се, съпроводено от неизменната галска учтивост... "Ще желае ли мадам?", "Как се чувства мадам?", "А може би мадмоазел?" тънко завърта Огюст и намига ли, намига. Едва се удържам да не разкажа битието си и всичките си интимни истории. Хитрец е той.

Ако усети отпор, Огюст пуска в ход тежката артилерия. "Мадам има право на едно безплатно питие от заведението," споделя ми съдържателят, деликатно наведен над рамото ми. Приклещена в стола с железните ръкохватки, нямам шанс за измъкване. Усмихвам се безизразно, но Огюст не може да бъде смутен от подобно поведение. Бързо примъква не само моята, но и собствената си чаша, в която винаги има поне едно малко Перно. За мен - вино от долината на Рона, гордо обявява и се разполага комфортно на стола отсреща. Виното е прекрасно, но се оглеждам за помощ. За нещастие, единственият друг посетител е отчето, който ме разглежда с кристално сините си очи от съседната маса. Чувствам се като рядко насекомо.

Огюст вече е напреднал в монолога, който цели бъдещ диалог. Той, разбира се, отдавна знае къде съм отседнала, както и родословното дърво на домакините ми, което в момента ми припомня с ентусиазъм. А знам ли аз за кавалерът, пра-пра-дядо на домакина, който кавалер бил фаворит на някоя си графиня от околностите, което пък довело до подозрителната поява на рижаво момченце? Знам ли, знам ли? Мърморя нещо в отговор, некомфортно потопена сред чаршафите на знатната дама. А за дъщерята на домакина и художника сигурно никой не ми е казал, но и той няма да го направи, защото такава потресаваща история не е за разказване и той, Огюст, е мъж на честта, нали... Разбира се, разбира се, въртя се между железата на стола. Някъде отвътре ме гложди историята с художника, но се държа на положение.

Огюст започва да се изнервя. Костелив орех съм и не го радвам. "Мадам напомня съвсем на французойка," започва сериозната офанзива. "Мадам обича френското вино и храна, но това никак не се отразява на визията на мадам, която е oh-la-la!", върти очи съдържателят. Големите му ръце се въртят в засукан танц във въздуха, коремът му се поклаща насам-натам. Предавам се и започвам да се смея. Огюст видимо се радва. Ето, размекна ледовете, сега е моментът. Поемам дълбоко въздух в очакване на канонадата от лични въпроси, когато физиономията на съдържателя внезапно се променя и масивната му снага се изстрелва с неподозирана пъргавост от седнало в застопорено положение "мирно". Очите му аха-аха да изскочат, дишането му се учестява, бузите му от червени стават пурпурни. Инфаркт! избухва в мислите ми. Първа помощ, линейка, санитари, болница, апарати за изкуствено дишане се преследват пред очите ми. Но Огюст не се свлича насред кафенето, о не! Той се понася с величието на испански галеон към фонтана.

Извъртам се и, все още притеснена, проследявам атаката на галеона. На каменния перваз на фонтана току-що е седнала малка женичка с голяма пъстра рокля, кадифени очи и конска опашка. Държи в ръка половин франзела натъпкана със салати и тънко нарязана шунка. Около врата й е красиво завързано пастелно синьо шалче. Изглежда разсеяна, дори замечтана, до момента, в който в полезрението й попада внушителното телосложение на Огюст. Напушва ме смях от реакцията й, която e някъде по средата между възхищение и ужас. По пътя към устата й франзелата замира и остава да виси във въздуха. Огюст неочаквано деликатно намества колосални бедра до мадам и намигането му преминава в стакато. Мълчи и мига. И диша. Толкова шумно, че го чувам от няколко метра. Така значи. Любовта е хванала Огюст в мрежите си, а обектът на чувствата му, доколкото помня, е Анет, секретарката на кмета.

Оставям няколко монети на масата и се запътвам в обратната посока. Изпровождат ме сините очи на отчето, в които ми се струва, че долавям усмивка. Мъничкото му лице се е свряло под черната шапка. Над главите ни зашептяват кестените с първия полъх на следобедния южняк. Зад гърба ми басът на Огюст звучи нехарактерно нежно и напомня тътена над Луберон преди августовските бури - толкова чакани от зажаднялата земя. Във вените ми тече ронското вино и ми иде да затанцувам. Просто така. Любовта, избухнала зад гърба ми, вятърът в лицето ми, синьото в очите на свещеника и аромата от пекарната, където Бернадет свещенодейства - всичко се движи около мен в бавен, премерен валс. Задава се сиестата и въздухът натежава от аромати. Идва време за изповед, нечакана и непоискана, а всъщност отдавна узряла. Като лозята на Клод, които задъхани очакват октомври и допира на ръцете му. Но това е друга история.

Бернадет

В същото онова кътче на Южна Франция, което ви описах преди, на същия прашен и напечен от жаркото следобедно слънце площад, леко вдясно от кафенето, се намира пекарната. Ние не сме изключение и всеки ден аз или някое от момчетата на домакина ни ходим с колелата за пресни кроасани и хляб. Миризмата на печивата се усеща още от преди завоя и примамва заблудилите се от главния път коли да поспрат пред отрупаната витрина на мадам Бернадет.

Мадам обича пришълците. За нея те са извор на теми и разкази за дългите зимни вечери, както и повод да докаже още веднъж на съселяните и съпруга си (най-вече), че не случайно е живяла на младини в Париж и е "човек с широки разбирания". Според нейните разкази, тя не просто е живяла там, а направо го е превзела този Париж със замах! Учила-недоучила, а според някои - непомирисвала университет или каквото и да било учебно заведение, Бернадет започнала работа в известна сладкарница. Приложила разни трикове, тя ги нарича "чар", и я взели на работа. Благодарение на наученото от нейните баба и майка, големи кулинарки, бързичко заела достойно място в пекарната на сладкарницата, а май и на горния етаж, където живеел собственика. Това се случило преди много години. Бернадет твърди, че е на 65, но зевзеците в селото са убедени, че няма как да е дъщеря на майка си и да е на по-малко от 70. Тях Бернадет ги игнорира с цялото достойнство на обемистата си осанка и нерядко се прави, че не ги е чула какво искат да си купят.
Младостта на мадам дълго била тема в селото, умело подклаждана от самата нея след завръщането й от Париж. А то се случило твърде скоро, едва две години след заминаването й уж да учи. Причината била, според самата нея, че макар и млада, умната Бернадет схванала, че в Париж добри мъже трудно се намират и е заплашена от похабяване на твърде ценните си външен вид и умения. Последните отказва да коментира в пристъп на фалшива скромност.

Съпругът й обаче явно ги оценява високо, защото все си я гледа с обожание и гордост. Той се казва Клод и работи на лозето в същия чифлик, в който спим ние. Дребничък дядка, винаги със сламена шапка панамка. Нанася се около три пъти на размера на жена си. Неговата война с всички клюкари в селото е безкрайна и ежедневна. Няма вечер, в която в кафенето Клод да не отстоява тезата за целомъдрената Бернадет, макар и леко поодраскана на млади години. Според него жени като нея трябва да ги избират да представят образа на френската Мариана. Това обикновено предизвиква задавяния от смях. Не ги обвинявам хората, макар че тогава Летисия Каста никой не я познаваше, все пак Мариана е всичко друго, но не и тежкотоварна машина.
 
Та, прибрала се в родното село Бернадет и, пак според нея, разцъфтяла от топлото слънце и здравата, плодородна земя. Върнала се към корените си и отворила пекарната на площада, в къщата, в която била родена. Нямало и месец след завръщането и Бернадет хвърлила око на перспективния ерген Клод. Бил ходил на война, което според Бернадет било най-висша форма на проверка за издръжливост - качество, което с присъщата си далновидност, тя определила като първостепенна важност за един бъдещ съпруг (колко е била мъдра!). И като си го наумила, и него превзела без обсада. Оженили се три месеца след като се запознали. Имат деца, но те са в големите градове, идват си за уикендите и през лятото. А според Бернадет твърде рано я били направили и баба!

Тази достолепна дама обича не само пришълците. Бернадет обича всичко голямо - къщи, коли, прически (цялата й коса е качена най-отгоре на главата й), поли, блузи (яките им са като от картина на Веласкес), градини, фотьоили, легла (на нейното могат да спят три матрони като нея) и най-вече - храсти. Според Бернадет отглеждането на цветя е абсолютна загуба на време и пространство. Цветята искат постоянни грижи, в резултат на които се межделеят някъде из двора и ако не са в огромни количества, човек трябва да иде до тях, за да ги разгледа. Друго нещо са храстите! Те се виждат отдалеч, цъфтят дълго, не искат почти никакви грижи и предпазват двора от зорките очи на съседите. Резултатът от тази теория е, че в двора на Бернадет не може да погледне и професионален шпионин. Освен с ограда, градината е обградена отвсякъде и с високи люляци, рододендрони, кипариси и още сигурно десет вида храсти, на които не зная имената. Мадам е много щастлива, а Клод още не може да преглътне опустошените си насаждения.

Бернадет притреперва от радост като ни види с колелата. Този момент значи почивка и сладка раздумка, доколкото е възможно. Моят френски беше доста по-добър тогава, но все пак имахме сложни ситуации с нея, защото тя иска да знае всичко в подробности. Аз пък много-много не мисля и разказвам. Кой знае какво е натворила в последствие от моите чистосърдечни признания! Та, казвам аз какво ще купувам и тя започва да се залисва... бааавно взима разните неща, търси по рафтовете или по-препечени, или по-топли, или по-бухнали, и все в този дух. През това време изстрелва по някой въпрос и се кокори с едни огромни кафяви очи, много топли и едни такива, любопитни. Ако отговорът я удовлетворява, следва друг въпрос. Ако нещо не й е ясно, трябва да се изясни на момента! Понякога стигаме и до жестове и ръкомахания, защото ми е трудно да й разбера разследванията.

Когато разпитът свърши, взимаме книжните торби с топлите кроасани, хвърляме ги в кошниците на колелата и потегляме обратно. Обикновено като се приберем, все ни питат защо пак са по-сухи, или клисави, или твърде сладки - всеки ден са различни на Бернадет произведенията! Не че са лоши, напротив! Но определено влага творчество в правенето и хич не си приличат. Нашата домакиня твърди, че Бернадет винаги си била разсеяна, но в последно време направо забравяла каква й е работата! А домакинът ни я гледа продължително и лекичко се подсмихва под мустак. Нахлупил е шапката на главата си и кротко се е изтегнал на хлад на терасата под дърветата. Жена му само клати глава, че пак щял да разпространява неверни клюки! Ние обаче сме любопитни и започваме да го обсаждаме да каже каква е тайната на Бернадетината разсеяност. Той се отбранява около половин час, но след поредната освежителна чаша вино, решава да си достави удоволствие.

Според него, а и не само, Бернадет обича не само големи храсти, но и големи бутилки. Не един съселянин я виждал как бодро надига винцето в дамаджанка изпод тезгяха. И в тестото отивало тук-там, което обяснявало приповдигнатото настроение на клиентите й. И така Бернадет допринасяла за благото на селото като поддържала постоянно висок духа на жителите му! А най-вече укрепвала своя брак, като системно лишавала Клод от възможността да се напива, а себе си пък привеждала в постоянно добро настроение. Така казва нашият домакин и чуква с чашата си по масата. В горещия следобед се разнася миризма на подправки и звън на разноцветни керамични чинии... А рецептата за незабравимите кроасани на мадам – нея извоювах с цената на няколко щедро гарнирани пикантни разказа от семейната ни история.

Кроасани с шампанско

3 с.л. брашно
340 г. масло със стайна температура
4 чаени чаши брашно
2 ч.л. сол
2 с.л. захар
2 пакетчета суха мая
¼ чаена чаша топла вода
1 чаена чаша топло мляко
½ чаша шампанско със стайна температура
 ½ чаена чаша течна сметана със стайна температура
1 яйце
1 с.л. вода

Поръсете маслото с трите лъжици брашно и омесете внимателно. Върху лист от фолио оформете маслото на квадрат със страна около 15 см. и поставете в хладилника за 2-3 часа.

През това време омесете тестото. Смесете в голяма купа 2 чаши пресято брашно със солта и захарта. Разтворете маята в топлата вода и я добавете към брашното, последвана от топлото мляко, шампанското и сметаната. Размесвайте с дървена лъжица до получаването на хомогенна смес, минимум две минути. Добавете постепенно останалото брашно, по ¼ чаша на сипване и разбърквайте отново. Тестото трябва да бъде меко, но не лепкаво. Преминете към месене с ръка, интензивно за около пет до десет минути.

Покрийте купата с тестото с кърпа или пластично фолио и поставете в хладилника за час или повече. Това ще позволи на тестото да се стегне и надигне. Много е важно маслото и тестото да достигнат една и съща температура. Маслото трябва да се огъва, но не да се чупи. Извадете го от хладилника, когато поставите вътре тестото, за да има време да омекне на стайна температура.


След час извадете тестото от хладилника, поставете го на набрашнена повърхност и оформете с ръце квадрат със страна около 25 см. Отгоре поставете маслото. Прегънете всеки ъгъл на тестото към центъра и покрийте маслото. Притиснете. С точилка разточете на правоъгълник, приблизително 20 х 45 см. По дължината на листа прегънете три пъти, като за писмо. Отново прегънете през средата. Завийте тестото в платнена кърпа, предварително накисната в студена вода и изстискана внимателно. Поставете тестото обратно в хладилника за два часа.

Извадете готовото тесто  и поставете на набрашнена повърхност. Разточете отново и отново прегънете на три като за писмо. Листът трябва да бъде приблизително половин сантиметър на дебелина. Смесете яйцето със супената лъжица вода. Рарежете тестото веднъж по дължина на две половини, а всяка половина на отделни квадрати и след това всеки квадрат - на триъгълници. Поставете триъгълниците на хартия за печене в тефлонова тава и охладете в хладилника за 15-20 минути. Оформете всеки триъгълник в традиционната форма за кроасани – от дългата страна завивайте към върха на триъгълника. Поставете кроасаните на топло, трпбва да удвоят обема си. Печете на 220 градуса 22-25 минути. От тази доза тесто се получават 25 до 30 кроасана.

Прованс - една първа среща

До ден днешен помня първото си пътуване в Южна Франция. Беше като във филм на Антониони, някъде отвъд облаците. Дотогава се бях подвизавала само в Париж, който за мен продължава да бъде Градът на градовете. Може би защото не познавам Рим или пък защото съм открила половинката си (кой казва, че трябва да е мъж?).

В един топъл и твърде влажен ден се качих на бързия влак за Лион. Никак не бях подготвена за обстановката, а още по-малко за скоростта на това чудо на техниката. Прекарах около три часа и половина в меко кресло, ресторантът ме радваше с типично френско отношение към храната, а виното... ах, виното в мислите на една тийнейджърка беше като райската ябълка в размътения мозък на Адам. Грешката ми беше, че държах да бъда истински епикуреец и не устоях на втората чаша. От този момент нататък скоростта на влака ми се стори чувствително забавена, но на завоите бях убедена, че ще се обърнем. Свидетели твърдят, че съм била пискала. Не вярвам. Приближавахме на равномерни тласъци Лион - град, прочут с гастрономията си, но моят стомах вече проявяваше признаци на недоволство. За щастие взехме кола под наем и не уважихме стотиците прочути лионски ресторанти (обидно за местните, но те не знаеха) и се запиляхме по прашните летни пътища на Прованс.

С нищо не мога да обясня вълнението, което буквално ме сграбчи за гърлото, когато за пръв път видях през прозореца на колата едно море в лилаво, което се поклащаше на вятъра. Лавандулата се нижеше покрай пътя, миришеше на нея, на земя и на слънце. Имаше някакъв болезнен магнетизъм в тази миниатюрна градина на света. Някаква тайна живееше там, нещо недоизказано шепнеше в листата на дърветата и смущаваше покоя на ленивата провансалска природа. Усещах, че ми тежи - като сълза от щастие или вик от любов. Помня, че се затичах в полето, легнах си в лавандулата и ме снимаха. Така лежах, обградена от фини стебълца и лилави пухкави облаци. Отгоре беше надвиснало най-плътно синьото небе, а по него бавно се търкаляше закръгленото лятно слънце. Ароматът беше лек, въздушен, почти го усещах на ръба на езика си, докосвах го, опитвах го, изпълваше гърдите ми със сладка болка. "Ще си тръгна ли? Ще се върна ли?"   

Продължихме по пътя към едно от многото села, пръснати в околностите на Рона. Нямаше да има разлика ако бяхме избрали друго - те са все същите живописни, каменни джуджета, нахвърляни по хълмовете от ръката на небрежно великанско дете. Подминавахме възвишения с почти антично изглеждащи замъци на върха, а в подножието - скупчените къщи и чифлиците към лозята. Запомнила съм и до днес миризмата на топъл хляб и кроасани на площадите, обградени по края от кестени, с фонтани и игрища за pétanque. Нямаше село, където да не бяха уютно сгушени едно до друго пекарната, магазинът за зеленчуци и хранителни стоки, а пред и около тях - столчетата и масичките на кафенето. Старците седяха на слънце, пиеха и играеха на табла или шах. От време на време прозвъняваше звънец на колело и някоя забързана млада жена освежаваше гледката на играещите, а те одобрително поклащаха глави. А жените там бяха красиви, поне според мен. Носеха топлината и мириса на земята, в косите им грееше слънце и се смееха с шума на реката. Роклите им бяха все ярки, на загорелите крака обуваха сандали и се блъскаха по време на седмичния пазар, бърборейки над пълните кошници. Повечето живееха на уличките, които тръгваха от площада нагоре към хълма в каменни къщи, някои построени направо в стените на селото, с капризни дворчета, потънали в сянката на камъка. Железните им порти проскърцваха в късния следобед и звънкият смях на домакинята стопляше мислите ми, докато вървяхме покрай крепостните стени.

На високото, чак по пътя за замъка, гордо и някак строго се открояваше иглата на покрива на църквата, осветена от ярките следобедни лъчи. Кметството, ситуирано по средата на пътя от площада до върха, се пъчеше в пореден опит да посредничи за душите на грешните селяни, пребиваващи толкова близо до фертилната земя. Отчето беше малък симпатичен старец с големи и някак тъжни очи, докато кметът крачеше, засукал голям мустак и гледаше отвисоко. Двамата говореха на откритото патио пред църквата и ми се струваше, че дребният отец се забавляваше от яркото оперение на кмета. Мъжете там харесваха да се дегизират като бойни петли. Всякакви цветови комбинации, водещи до привличане на внимание от страна на някоя разсеяна колоездачка бяха позволени. Кметът освен, че грееше, си беше сложил и папийонка. На закръгления му корем се поклащаше бинокъл. Общият му вид напомняше илюстрациите от детските книжки на леко налудничави учени.. И рошавата му въздълга коса допълваше впечатлението. Той обичаше да ръкомаха. Всъщност той се изразяваше предимно с ръцете си. Когато аз го видях в онзи ден, пълничките му пръсти плетяха със завидна скорост някакви въздушни шалове и пуловери, докато отчето се дърпаше все по-назад. Предвид височината на отеца, очите му бяха сериозно застрашени от някоя поправка на плетката. И тогава се улових въвлечена в техния въодушевен диалог. Какво ли си говореха? Исках да знам. Исках да съм част от ежедневието на това село, исках да остана. "Аз съм път, спри ме."

Помня и чифлиците. Сега ги наричат villa. Някои от тях бяха все още подчинени на фамилиите, притежаващи или вече продали, или занемарили замъците. Чифликът управляваше лозята, маслиновите насаждения, често и езерцата, които бяха на територията му. Аз се влюбих в тези стари къщи, боядисани в ярки, слънчеви цветове, но избелели под натиска на времето; с големи каменни тераси, а на терасите - маси, столове, шезлонги, люлки, но всичко старо, от ковано желязо, покрито с патина. Над терасите се изправяха кестени и скриваха уморените ни очи от любопитни помагачи. На лозовите масиви кипеше работа, макар че беше толкова горещо. Гласовете на мъжете се чуваха в следобедната мараня някъде отдалеч, приглушени и приспивни.

Чифликът, в който бяхме отседнали ме гледаше с големите си френски прозорци, вечно отворени в търсене на полъх да разсее натежалата леност на колосаните дълги пердета. Аз се криех от безмилостното слънце в огромната кухня със старовремска печка и голяма маса по средата, където можех да си хапвам закуската и да си бърборя с домакинята. Или в дневната със семейните портрети и снимки, някои отпреди няколко века, дело на известни и незнайни майстори на четката. Излягах се на меките мебели, върху избелелите възглавници, а слънцето винаги намираше начин да протегне дългите си пръсти и да погали някога ярко червените рози на дамаската. Стопляха ме дръзките комбинации от различни материи и нюанси, някак противоречащи на всичко дизайнерско и все пак толкова топли, уютни и мамещи с мириса на отдавна забравени парфюми. Мислех си за дамите, потънали в ръкоделие или дрямка на шезлонгите. За кавалерите, пристигнали от път и покрити с прах от дългата езда. За вечерите край отворените прозорци, окъпани в звука на клавесин. И се губех. Губех се във време от книгите - описано, запомнено, намерено и скрито в бродирани кутийки за бижута.

Помня нощите на просторното легло с желязна рамка, в хладните чаршафи, как не исках да спя, исках да слушам щурците и да мириша въздуха натежал от луна и аромати на цветя и подправки. На перваза на прозореца ми се поклащаха торбичките с лавандула, които трябваше да ме пазят от нежелани гости, а вместо това ме отнасяха в полето и будеха непозната, гореща вълна, която оставаше в гърлото ми до сутринта. Помня вечерите, когато стояхме до среднощ с домакините на чаша вино и сирена, маслини и грозде. Говореха, говореха... За времена, които на мен ми звучаха като цитат от „Тримата мускетари”, а там бяха толкова реални! За техните баби, дядовци, за хората от замъка, за истински старите фамилии и невероятните им приключения, интриги, пътувания... Може би беше измислено, може би живееха с легенди. Нямаше значение. Не и там. Исках да слушам и никога, никога да не спират.

И дните помня - топли, ярки, пълни с живот. Излетите с колела, ходенето за риба на реката, брането на лавандула и грозде, приготвянето на обяда с продукти от чифлика, следобедите, когато всичко замираше и на люлката на терасата подремваше домакина. Ние ходехме до селото за сладолед и питиета в кафенето или за пресни кроасани. Помня Рона в цялата й сила, запътила се към морето, преди да разпери пръсти в обширната си делта. Преди да я прекосят дивите бели коне. Някога страшна за моряците с обратното си течение, а тогава, тогава беше ленива като уморена любовница. Приличаше на жените, които караха колела и шляпаха в плитките й крайбрежни води с босите си загорели крака. Или те приличаха на нея. Или всички бяха част от едно огромно платно на импресионист - задъхано да улови емоцията, миг преди абсентът да размие образите я зелена мъгла. Аз седях на брега и попивах миризмата на размножаващия се планктон. Понякога успявах да дочакам вятъра, който носеше вести от моряшките кръчми по крайбрежието. Друг път си тръгвах рано, понесла връзка с прясно уловена риба, купена от някоя закотвена до брега баржа. И оставах да мечтая за късната вечер, когато циганите палеха огньове на палубите и свиреха на китари. Момичетата им танцували, казват. На мен не ми беше разрешено да отида, както и на повечето туристки. Високите мургави мъже бяха отмъкнали не една волна колоездачка на палубите. И по-лошо, никоя не беше изявила желание да се върне. "Аз съм река, преплувай ме."

И я оставих един ден Южна Франция. Отнесох тежка сълза и букет лавандула. Направих си торбички и ги разнасях със себе си, където и да живеех по света. Всяка нощ чаках поне едно щурче да засвири на перваза ми. Или китара да ме намери в съня ми. И все си мислех, че един ден пак ще се намеря там, където слънцето прегръща земята в разгара на плодородието й. Ще потъна в крехки стъбла и лилави облаци, а водата ще ме отнесе по стъпките на дивите бели коне. Както и стана.

Магът

I.                   Магът
Когато го видях за първи път, Магът маршируваше в подредбата ми обърнат. Дори аз, с книгите си за Таро идиоти по това време, разбирах, че Маг стоящ на главата си, безпомощно ритащ с крака във въздуха и сочещ към ада и вечния огън няма как да бъде добър знак. Допълнителното проучване на въпроса ми разясни някои ключови значения на картата свързани с умения и комуникация, самочувствие и способности. Преобърнати. Да, много точно попадение. Бях се развела, целият ми свят все още беше с главата надолу, вина и съмнения се опитваха да достигнат съзнанието ми, докато отчаяно се борех със страха да прекарам остатъка от живота си сама в резултат на малоумния си идеализъм. Комуникация липсваше във всички посоки. Трябваше да разчитам на себе си, за да изляза от дупката, но чувствах, че този път бях губеща, самотна и уплашена. Гордостта ми се беше смалила до безплодно семе след безкрайните дебати в офиса на адвокатите, когато трябваше да изпробвам самообладанието си, за да не атакувам защитника на бившия ми съпруг – нисък, тлъст, оплешивяващ трол, който упорито ме наричаше "мечтателка" с фалшиво съжаление.

Три месеца по-късно Магът ме изненада, появявайки се отново в пълния си блясък. Разхождаше се гордо изправен и ме уверяваше, че имах всички необходими качества, за да постигна и най-илюзорното щастие. Интересно и крайно съмнително. Това, разбира се, се случи именно през септември. Съвпадение?
***

Октомври донесе още един рожден ден и куп тъпи поздрави. Джема, която вече се беше върнала от неприлично дълга ваканция, ми изпрати картичка с пожелания за по-малко staycation планове през следващата година. Сигурно си мислеше, че е забавна. Разбира се, бръчката под лявото ми око също трябваше да се появи точно на рождения ми ден! „Няма да ми манифестираш там като Кралица Мечове,” кълнях аз, безмилостно търкайки с противобръчков серум. Как не я бях забелязала по-рано?
- Нов мъж? - Джема попита с надежда, че нов трепет е довел до засилено внимание към външния ми вид. Тя още не можеше да преживее, че не бях тръшнала някой звезден индивид по време на фестивала. Отрекох за новия мъж. За господин Дарси си мълчах. То и какво ли имаше за казване... Никога не бих могла да я излъжа и не го бях правила, но в случая нов мъж наистина нямаше. Човек трябваше да бъде реалист все пак. - Лошо. Кога ще дойдеш на гости в Лондон?
- Сега е много натоварено в офиса. – Измърморих аз.
- Ти дори не си питала, нали?!
- Не още.
- Направи го!
Ако имаше и най-малката представа каква мания подклаждаше с поканите си, щеше да е дала заден ход отдавна, но аз винаги съм била добра в пазенето на тайни. Не спирах да обмислям идеята за пътуване... Можех ли? Трябваше ли? Питах постоянно картите, които, вярвах, бяха единствената ми връзка с него сега. Магът беше постоянно присъствие. Всичко зависеше от мен, сякаш искаше да ми каже. Звучеше безумно. Междувременно, разучавах Мъжа и подреждах нови и нови карти – какво обичаше да прави, какъв човек беше в личния си живот, какво харесваше или не харесваше в жените. Изживявах пълноценно илюзията, че бях част от живота му, била тя и невидима.
Земята вече беше покрита с листа. Шапки и ръкавици маршируваха по улиците. Задаваше се нова зима. Нова staycation изглеждаше неизбежна. Продължавах да затъвам в спомена за него и си направих Google Alerts, за да знам всяка стъпка, която правеше, всяка дума, която казваше. Този път не написах никакъв план. Той беше вълнуващо присъствие и парализиращ страх. Какъв план щеше да стане от това? Накрая събрах смелост и го направих – изпратих е-мейл на пряката ми шефка с молба за ваканция. Това беше. За последен път. Още един изстрел в препълненото Асо Чаши.

"Елена, това не подлежи на обсъждане до Коледа, както много добре знаеш." Отряза ме кравата. Край на историята, край на терзанията. Писах на Джема, която я напсува, но каза, че не била загубила надежда, че нещо ще изникне. Естествено, оттам нещата изглеждаха много лесни.
***

През ноември се предадох на червени вина от Прованс. Давех се в бутилки. Исках да удуша омразната крава, която ме държеше далече от Него. Не можех да преодолея чувството, че пропусках гигантски шанс в личния си живот. Защото го чувствах различно. И чувството беше упорито. Неговата студенина предпочитах да извинявам. Трябва да се е чувствал неудобно, мислех си. Нямаше причина за притеснение. Истински "господин Дарси ".

В края на месеца, в търсене на нови "господин Дарси " преживявания, си купих всички версии на филма "Гордост и предразсъдъци", които успях да намеря. Нощите ми се превърнаха във филмови маратони. Работата ми пострада сериозно от липсата на сън. Кравата - мениджър също се сдоби с нова бръчка, но спомените ми за Мъжа бяха опреснявани еженощно. Всеки път, когато препрочитах пасажи от книгата или гледах филма заменях лицето на актьора с това, за което мечтаех.
***

В началото на декември Джема все още не знаеше нищо за моя господин Дарси. Предполагам, показва каква реакция очаквах.
Джема беше от онези жени, които вярваха, че самотният живот беше отровен, но влюбването в мъже, които не бяха на разположение беше просто самоубийствено. Не бях я виждала на живо повече от три години, след като замина за Лондон, където практикуваше серийни връзки и разбиване на сърца с невинна усмивка на кукленското си лице. Тя беше живото доказателство, че Законът за привличането съществуваше, и още как. Да имигрираш в страна, където не познаваш никого, да си намериш работа още на първия месец и то в една от най-големите рекламни агенции и да живееш в Кенсингтън... Ами, не се случваше често. На мен - никога. Тя винаги получаваше каквото искаше, защото не допускаше, че може да бъде другояче. Обаче не й беше предлаган брак. Не можеше да отрече тази точка в моя полза. Знаете - предложението, пръстенът, бялата рокля. Джема ми беше кума. Изглеждаше фантастично, но цялата в черно, което доведе до сериозно напрежение в отношенията ни. Обвиних я, че е в траур, вместо да се радва. Сега, когато гледам назад, признавам, че може и да е имала причина. Бях позволила да ме заблудят неща, които завършиха в дъното на гардероба. Бялата рокля заврях там, покрита с петна, които никога не почувствах нужда да почистя. Предложението звучеше евтино само месеци след сватбата, като нищо в реалността не го подкрепяше. Пръстенът спрях да нося по-малко от година по-късно и прилежно скатах до роклята в евтина пластмасова кутийка. Джема не би припаднала лесно по подобни измишльотини.
Компютърът се раззвъня. Тези дни ми беше единствената връзка с познати, които бяха пръснати като катерици по целия свят. Бях споменала бегло, че имах нужда да говоря с нея в е-мейла си през деня и тя предложи онлайн среща. Стигнах до етапа, в който не можех повече да живея с манията си без да направя нещо конкретно – или да я превърна в реалност, или да я захвърля окончателно. Имах нужда от някой, с когото да споделя, дори това да значеше да ме нарекат „глупачка”. Моята ранна вечер беше по средата на нощта в Лондон, но тя никога не беше ходила на работа навреме и не изглеждаше да започне скоро.
- Как си? Пак изглеждаш невероятно! - Казах, проучвайки внимателно лицето й.
- Благодаря, змейке! Какво става? Как прекарваш вечерите? - Попита подозрително. Тя рядко смяташе вечерите ми за правилно прекарани.
- Добре ... гледах един филм ... Джейн Остин, нали знаеш.
- Почти. Гледах "Гордост и предразсъдъци" тук преди няколко години. - Не беше много по книгите, милата ми приятелка.
- Същият.
- О, този ми разби сърцето тогава! Ех, да беше тук сега да го гледаме заедно, да пием като прасета, и да си изплачем малките сърца! - Много мразех като я прихванеше да говори в стил „Космополитън” или „Сексът и Градът”. Освен това нямаше филм, който да й разбие сърцето. Много се съмнявах, че и мъжът с такива способности беше роден. - Змейке, - продължи тя, вече забравила за разбитото сърце, - трябва да попиташ отново за ваканцията. Празниците идват.  
- Не знам ... Не съм го мислила напоследък, - измърморих аз мислено поглаждайки еретичното семенце, което никнеше в главата ми. След Коледа, щеше бъде спокойно в офиса ...
- Хайде стига де! Ще си взема отпуск. - Настояваше Джема.
- От кога трябва да си взимаш отпуск избщо?
- Не бъди иронична! Аз работя!  
- Да, но нямаш работно време.
- Вярно. Животът ми е песен. - Тя се ухили и бръчките цъфнаха. Слава Богу, не бях единствената сбръчкосана. - Добре, помисли си. Кажи сега каквото искаше да казваш.
Поех дълбоко дъх и изсипах какво се беше случило, без подробности, че го бях крила месеци наред. И без това нямаше много за разказване. Отне ми десет минути. Тъжно е, когато най-ценните моменти от живота ни се побират в минутни описания. За мен това беше сърцераздирателна история. За нея беше загубена история.
- Това е безсмислено. - Промърмори Джема, свивайки устни.
- Защо?
- Нищо не се е случило просто! Трябваше да останеш там!
- И какво? Да спя с него ли?
- О, не се дръж като девица от преди два века, моля те! Филмите са си филми, това е реалният живот! Нали не мислиш, че те е целунал в пристъп на невинност?
- А не... - Прехапах си устните от спомена за целувката. Невинна? Никак.
- Наистина не виждам какво можеш да направиш сега. – Заключи Джема.
- Може би ще го видя отново ...
- Гладна кокошка просо сънува.
Аз наистина я мразех понякога.
- Ще видим. Просто исках да споделя ...  
- Добре. Фактът, че изобщо се влюби отново вече е повод за оптимизъм. Сериозно се бях притеснила за теб. Сега трябва да изхвърлим неподходящия обект от главата ти. Колкото по-скоро, толкова по-добре.  
"Гладна кокошка просо сънува", беше на върха на езика ми, но удържах фронта и обещах отново да попитам за евентуална почивка след празниците, и най-важното: да престана с Тарото, което тя смяташе за загуба на ценно време, което би следвало да бъде изразходвано в търсене на нов мъж.
- Какво стана с плана? Няма ли да си си самодостатъчна вече? - Подиграваше ми се.
- Сарказъм ли усещам?
- Не драматизирай! Просто питам как се чувстваш обратно в играта.
- Странно. Несигурно. Предизвиквам съдбата ... Но пак се случи ...  
- Слушай, аз ти казах и преди. Хората са социални животни. Зарежи теориите на психоаналитиците.
- Много хора са соло.

-                      Другите не ме вълнуват. Ти не си за самотен живот, Елена. Никога не си била. Проблемът е, че по някаква причина „Той” с главно „Т” не се появява. И единствената възможна причина си ти самата.

-                      И какво да направя?

-                      Намери го. Потърси го. Като седиш и зяпаш в екрана, никой няма да те намери.

-                      Ти защо не си го намерила още като си постоянно в обръщение?

-                      Не злобей!  Аз не търся идеализирани образи и не съм чела приказки през последните тридесет години, за разлика от тебе. Живея добре. Харесва ми да съм и свободна. Дългите връзки не са за мене. – Интересно... Понякога се чудех дали не й липсваше все пак... Сигурността, прсъствието на друг човек за постоянно... Не бяхме в първа младост. Тя обаче беше на друга вълна вече. - Пак да кажа за ваканцията тука и престани да ходиш при психото. По-добре си плати членство в агенция за запознанства.

-                      Недай си, Боже!

-                      Така е, годините си минават, улиците са пълни с хубави жени. Всички средства са разрешени и даже препоръчителни на тридесет и пет. Освен припадането по грешни субекти. Това е особено пагубно на тридесет и пет.

-                      Хайде да затваряме преди да се разстроя тотално.

-                      Недей. – Мило ми се усмихна тя. - Има светлина в тунела. Още изглеждаш забележително предвид сътресенията, които си организираш и начина ти на живот. Просто трябва да шлифоваш малко обвивката.

-                      Благодаря. Трогната съм. До скоро.

-                      А, не още! Не чух да потвърждаваш, че последното ти увлечение ще бъде пратено в кошчето, където му е мястото. – Настояваше Джема.

-                      Ами...

-                      Той - не - е - на разположение. – Изсъска тя.

-                      Нищо не знаеш за него. – Упорствах аз. Така си беше!

-                      Знам всичко, което ми трябва и не се интересувам от повече подробности. Забрави го. Ако той беше човекът, сега нямаше да ме зяпаш от глупавия екран, а щеше да се търкаляш под чаршафите. Аз ще се погрижа за всичко. Ти само ела. Ще ти намеря чуден кандидат.

-                      Ще видя какво мога да направя, но не за да ходя по уредени срещи. Пък и празниците са най-натовареното време в нашия отдел.

-                      И най-самотното време в луксозния ти, но празен апартамент. Трябва да поспя. Изритай Дарсито от ума си и ми пиши за ваканцията.

-                      Да... – Измънках аз.  

Ето, казах ви, че няма да е доволна. Дори не попита за името му или нещо друго... "не се интересувам от повече подробности", каза...  За нея той беше вече минало свършено. От друга страна, тя беше соло и живееше в Лондон. Няма да се преструвам, че възможността да отида в неговия град не насърчаваше мечти за благоприятни съвпадения като да се блъсна в него на пазара, в магазина или в ботаническата градина, където бихме могли да прекараме часове необезпокоявани. Такива неща се случваха постоянно! Всъщност бях забелязала, че по-лесно се случваха в големите градове, отколкото в малките села. Не знам как ставаше, но беше факт.

Прекарах останалата част от вечерта в четене за комбинацията въздух-вода, защото моята карта беше Кралица Чаши. Изглеждаше, че можем да сформираме катастрофална двойка. Бури, урагани – все опасни неща. В един часа сутринта вече знаех достатъчно, за да предскажа тежки времена. Не че това имаше значение. Аз имах склонност и към мазохизъм. Освен това,  "красивата Кралица Чаши", както често беше описвана, беше интуитивно, дълбоко, и разбиращо същество, властващо над море от емоции. Тя трябваше да знае как да се справи с бръснещия вятър в ума на един Крал Мечове.

Извадих картите от сатенената им торбичка. Започнах да мърморя, както обикновено: "Благодаря ви за това, че сте мои карти ... Кога и къде мога да го срещна отново?" Разбъркай. Мисли. Концентрирай се. Разпредели сезоните между елементите. Цепи. Тройка Жезли, Тройка Чаши, Седмица Мечове изскочи сама. Такава карта имаше особен смисъл и носеше важна информация. Жезлите бяха лято за мен, Тройката ми сочеше път през вода... Джема... Но лятото? Абсурд! Това беше след месеци! Трябваше да е грешка. Аз щях да взема почивка веднага след Коледа. Тройката ми показваше и къде - море, плажове? Не. През зимата на плаж - безсмислено. Тройка Чаши - красива градина, ще има събиране, парти, някакъв празник... изглеждаше като градина на замък с този фонтан ... Може би фестивал? Жените бяха красиво облечени. Или тематичен фестивал с всички тези палатки на Седмицата Мечове... И този мъж, който се измъква оттам тайно... Аз? Защо бих се крила ако си тръгвам? Не. Концентрирай се, мисли. Кой е този човек? Мъж с  тъмна коса и пронизващи очи. Има много притежания ... Той се измъква ... Крие се от някого... Някой може би го следва... Репортери? Фенове? Това беше той... Да, той беше.

Записах го в моя Таро дневник - съществена част от арсенала на всеки уважаващ себе си гадател. В повечето случаи трябваше да подпомага научаването на Таро, но при мен действаше като механизъм за средновековни мъчения, показвайки ми постоянно колко елементарни значения не бях видяла. И все пак, с присъщото си чувство за отговорност, аз съвестно записвах и успехи, и провали. Благородно, нали?

Часове по-късно, в средата на нощта, все още се взирах в тъмнината, чудейки се как бих могла да го видя, дори и да отидех при Джема в Лондон, без да оставям всичко на случайността. Той сигурно присъстваше на стотици събития, а в Лондон аз бях никоя и беше абсурдно да вляза на някакво топ събиране. Това обещаваше да бъде абонамент за депресия.

И тогава проницателния ми ум скочи директно в посока баба ми. Преди години ме пращаха да прекарвам почти всяко лято в отдалечената й къща с голяма веранда и прекрасна градина. Баба знаеше много за природата, енергиите, които работеха около нас, за тайните животи на цветята  и животните, реките и дърветата. Мисля, че баба беше това, което някои хора наричат „вещица”. Тя не правеше нищо, за да влияе открито някому, но прекарваше времето в събиране на билки и семена, които провесваше из къщата в специално изработени от коприна и органза торбички. Понякога правеше и чай, в който гледаше продължително преди да се опита да насърчи моята интуиция.

-                      Какво виждаш, Елена? - Питаше баба поклащайки се на белия люлеещ се стол.

-                      Нищо, бабо. Листчета.

-                      Концентрирай се, Елена. Потърси картините ... Редът, линиите, буквите, цифрите, нещо.  

-                      О... май видях облак.

-                      И после? Къде отива облака? Какво ще направи, когато стигне дотам? - Настояваше тя и аз въртях глава настрани в отчаян опит да направя  история от плаващите зелени късчета.

-                      Не знам, бабо. Отива към края на чашата. - Признавах накрая разочарована.

-                      Точно така, Елена! Трябва да имаш доверие в себе си. Вярвай на очите си. Облакът означава мисли, съзнание. Ако той отива до края на чашата, тогава човекът ще стигне до заключение, съзнанието му няма просто да се лута. Имаш всичко, което е нужно, дете! Отвори себе си! - Викваше накрая баба, малко раздразнена от постоянното ми неуверено мърморене и се понасяше към задната веранда за следобедната си дрямка на слънце. Аз оставах да разглеждам чаените парченца и да се чудя как всичко звучеше толкова логично от нейната уста.

В безлунните нощи баба ме водеше да садим семена в гората и да им говорим, за да поникнат с растящата Луна. По пълнолуние имах уроци по женственост и празнувахме нежната богиня, покровителка на емоциите и интуицията. Обличахме си красиви рокли, оставяхме косите си пуснати и с боси крака, понесли кошници с подаръци за феите в гората, бродехме по поляните окъпани в сребърни лъчи. После баба събличаше роклята си и се къпеше в потока на лунна светлина. Аз никога не го правех.

-                      Елена, срам ли те е? – Подвикваше баба от водата.

-                      Нне... студено ми е.

-                      Сега е лято.

-                      Не искам!

-                      Добре, недей да крещиш! Предполагам, че ти е труден пубертета. Да се надяваме, че ще премине скоро, преди напълно да загубиш представа колко много власт е дадена на тялото ти. - Мърмореше баба, докато се обличаше. - Глупави млади жени! В голотата е силата ви, не в хилядите парцали, които си купувате. Продължаваше да нарежда, докато марширувахме обратно през полето.

Но повече от всичко баба настояваше да се науча да използвам съзнанието си, за да привличам и дори да създавам щастие. Както сигурно вече е ясно, аз не бях най-добрата ученичка, и в това начинание също не постигнах особени успехи. Намирах го интересно, но много трудно. От друга страна, тази нощ през ноември осъзнах, че не се бях опитвала от години - откакто баба почина. Някак бях загубила и малкото си желание тогава. Сега като че ли се беше върнало отново.

Затворих очите си в тъмната стая, прострях ръцете и краката си в покой и отпуснах главата си върху възглавницата. Фокусирах се върху лицето му, както го помнех. Опитах се да задържа образа за девет удара на сърцето преди да си го представя като лъч светлина, който пътуваше през космоса, за да го достигне, където и да беше сега. Загубих лъча твърде скоро, но стиснах очи и опитах пак, и пак, и пак, докато накрая видях прозорец. Отворих го и усетих свежия въздух. Чух шума на улицата. Знаех, вътре в мен, че това беше Лондон. Мъглата пред очите ми се избистри и сенките на тротоара постепенно се превърнаха в човешки лица. Търсех неговото, когато изведнъж го зърнах зад жената с лилавия шал. Той вървеше към мен, в тъмно дълго палто. Погледът му се зарея и спря върху лицето ми. Извиках от парването. Уплаших се и изпуснах всичко от мисълта си. Лежах и сдържах дъха си в тъмнината. Можеше ли да ме види? Абсурд. Можех ли да му каже нещо? Не, но да изпращам картини и образи, които той щеше да сънува по-късно беше възможно и баба ме беше научила как да го правя... Понякога можех да го достигна, дори когато беше буден, както сега... Трябваше да опитам. Длъжна бях... на себе си.