Глупакът

0.                  Глупакът

-          Госпожица Вейл? – Изчурулика гласът в телефона.

-          Да?

-          Извинете, че Ви безпокоя в събота.

-          Няма проблем. – Разбира се, все едно имах какво да правя.

-          Ние внимателно прегледахме Вашата кандидатура и преценихме, че сте най-подходящият кандидат за тазгодишния фестивал. Поздравления!

-          Мм.. моля? За фестивала?

-          За филмовия фестивал... Вие сте кандидатствали за външен консултант събития, или?

-          О Боже! О БОЖЕ! – Разхълцах ли се? Идиотско.

-          Много се радвам, че така се вълнувате. За нас най-важна е страстта към работата. – Засмя се гласът обработено, но топло.

-          Аз... разбира се, че се вълнувам. Много Ви благодаря за предложението, за мен ще бъде чест!

-          До есента, госпожице Вейл. Ще се свържем отново преди събитието, за да уточним подробностите.

-          О да! Да... Естествено! Дочуване. Приятно лято. Ъм... ваканция. Да. – Спрях се преди да оглупея окончателно. Аз, Елена Вейл, тридесет и пет годишна, самотна и без планове, все още бях в топ десетката на организаторите на събития в този град. О да. Кариерата ми се отплащаше за всичко.

***

Историята всъщност започна в края на юни, когато ми стана ясно, че ваканция не беше вероятна или поне не такава, която да си заслужава. Да живея на хиляди километри от малкото си близки имаше известни предимства като дълго жадуваната самостоятелност, но правеше веселите почивки от миналото невъзможни. Пък и никога не бях имала много приятели – нещо като бонус към етикета "добре изглеждаща". Мъжете не успяваха да се спрат на етап „приятелство”, а с жени никога не се получаваше лесно. Ревност, вероятно. Имах две по-близки приятелки и дотам. Като добавим и определението „самотна”, уравнението придобиваше безнадежден оттенък. Нито изобилието от предишни връзки, нито бракът в миналото ме правеха желан обект. Даже напротив. Предишната година отидох на почивка сама, само за да се убедя, че малко неща предизвикваха повече съжаление. Върнах се смачкана от спомена за мъжете, които ме обикаляха като кола втора употреба с табелка „Продава се” и жените, недискретно въртящи глави да ме зърнат за последно преди да ме класират в папка „В кого не искам да се превърна”. Емоционално плашило, с две думи.

Та, тази година стана модерно да си седим в собствените градове – т.нар. „staycation”. Кой казва, че световната икономическа криза нямала положителни страни? Мен ме устройваше идеално. Имах уникалния шанс да бъда самотна по особено модерен начин. Поех дълбоко дъх и започнах да планирам staycation. Имаше три неща, които последните години бях зарязала, а преди ме правеха щастлива:

1.                  Четене – страшно обичах да чета и ми беше безкрайно трудно да проумея защо бракът ми трябваше да предлага достатъчно време за пране и слагане на маси, а не за удоволствия от интелектуален характер. Може би имаше общо с трите прочетени книги от бившия съпруг. Някои пък ме обвиняваха в липса на организация. Не бях съгласна.

2.                  Разкрасяване – навремето не минаваше ден без да си направя удоволствието да се гримирам или да отида на фризьор. Някъде по пътя към депресията обаче, красотата също остана на заден план. Какъв беше смисълът като никой нямаше да ме види? А и въпросите колко е струвал маникюрa или сешоара ме подтискаха дълбоко.  

3.                  Позитивно мислене – това след като изгледах филма „Тайната”. Трябваше да се упражнявам в позитивизъм. Имаше положителна страна във всяка ситуация. Трябваше да има.

Скайпът ми се раззвъня истерично. Това беше Джема, нямаше кой друг да е. Не ми се включваше... Не ми се говореше с уверени, добре изглеждащи, влюбени или емоционално преуспяващи. Обаче звукът беше влудяващо неприятен.

-                      Да? Какво е толкова спешно? - Почти й викнах без да се усетя.

-                      Защо викаш? – Нацупи се розовата кукленска устичка.

-                      Не викам. Бях заета.

-                      Какво правеше?

-                      Планове.

-                      За?

-                      Ами ... За лятото.

-                      А! Ще ходиш ли някъде?

-                      Нне ... Не.

-                      Змейке? - Тя ми казва „змейка”. Според нея на младини съм била зла и съм съскала. Щуротии, разбира се, но отказва да престане. В действителност тя съска.

-                      Планирах си staycation. Доволна ли си?  

-                      Едва ли отнема много време да планираш едно нищо.

-                      Благодаря. Много ме подкрепяш.  

-                      Как по-ясно да ти кажа да зарежеш глупостите и да се ориентираш към реалния живот?

-                      Слушай, не съм в настроение ...

-                      Не, ти слушай! Излез и си намери някой. Иди на почивка с него. Радвай се на живота, разхождай се по плажа ръка за ръка...  

-                      Ужас. Достатъчно. Като те слушам всички сме обречени на провал ако няма с кого да се разхождаме по плажа. Терапевтът ...  

-                      Стига с тоя терапевт! Аз те познавам. Може не всички да имат нужда от някого, въпреки че дълбоко се съмнявам, но ти конкретно функционираш що-годе нормално само в тандем. Самотата изважда на показ най-неприятните ти страни.

-                      Точно сега мисля по друг начин. Презираният от теб терапевт...

-                      Психо.

-                      Психоаналитик! – ми помага да видя стойностното в живота като индивидуалност, а не като нечия ваденка. Имам хубава работа, достатъчно пари, не съм за изхвърляне още, живея на хубаво място...

-                      Ти съвсем си се побъркала. Той ли ти ги говори тея? Ти, Елена, си красива, умна, рядко откачена, но по един очевидно привлекателен начин, и ще си глупачка ако не си вземеш дивидентите.

-                      От кого?

-                      От съдбата.

-                      Не знаех, че плаща дивиденти.

-                      Само на тези, които си ги искат. Та, да се върнем на темата – щастливо обвързана или стара мома?

-                      Разведените не спадат към категорията „стара мома”. Щастливо обвързана отдавна не ми звучи реално.

-                      Нали ги гледаш онези филми за „всичко е възможно”. Поне ги ползвай по предназначение.

-                      Ти за какво ми се обаждаш сега? За да ме чуеш или да ме поучаваш?

-                      И двете. Ще работиш ли на филмовия фестивал? Обадиха ли ти се?

-                      Да, вчера. Ще ме наемат.

-                      Боже! Страхотно! Сума ти звезди ще се изсипят направо в пазвата ти!

-                      Не съвсем... в пазвата, имам предвид. Пък и никой не забелязва персонала, мога да те уверя. Забрави за този вариант. Да не говорим колко са отворени звездите към подобен род запознанства. И за какво ми е звезда? Поредният самовлюбен неориентиран индивид. Не, мерси.

-                      Ти луда ли си? Какво ти пречи да се поосвежиш малко? Никой не ти казва да виснеш на врата на човека пред публика! Обаче да се гримираш, фризираш, понатъкмиш и заприличаш на предишната Елена няма да ти навреди  никак. Минаха две години от развода, а ти все повече заприличваш на чучело. Вземи се стегни малко.

-                      Признавам, че външният ми вид се поочука малко, но да го оправям заради мъж е тъпо.

-                      Нищо тъпо не виждам. Ако мъж ще те мотивира, защо не? И изобщо, супер е дразнещо да ми плещиш за самосъществуване. Човекът е социално животно. И не ми казвай, че съм старомодна и не разбирам еманципацията.

-                      Добре, няма. Позволи ми все пак да си спестя поредния провал.

-                      Ако така разсъждаваш, провалът неминуемо ще се случи.

-                      Няма да ходя по срещи и няма да се влюбвам. Така нищо няма да ми се случи.

-                      Точно така. „Нищо” е правилната дума. Смело хвърляш ръкавица на съдбата, иска ми се да видя какъв ще е отговорът. Никога не казвай никога, нали знаеш?

-                      Казвам го и още как. Трябва да бягам.

-                      Неделя е.

-                      Да, обаче в офиса е много напрегнато.

-                      Побърка се с тази кариера. Ако имаше някой до тебе...

-                      Стига. Ще ти пиша през седмицата.

-                      Добре... Обаче да знаеш, че не съм доволна.

-                      Ще го имам предвид.

Джема изчезна от екрана. Моята Джема - огледало, в което често ме беше страх да погледна. Беше време, когато ме зареждаше с оптимизъм. В последните месеци обаче нещо липсваше. Постоянното й дуднене за любов и щастие ме караше да се чувствам тъжна и стара.

***

Още през юли започнах да работя по точка първа от плана за staycation. Забутаната книжарничка продаваше преоценени книги, неизкупени тиражи, изхвърлени от лъскавите рафтове стари издания. Съкровища, написани от Толкин, Бронте и Джейн Остин можеха да се намерят на смешни цени. Прекарах два часа и половина безметежно загубена сред прашните страници и старите филми. На касата сложиха покупките ми в торбичка, която, както обикновено, не проверих.

Три светофара по-късно, докато чаках да светне зелено, разрових книгите. "Недовършени предания", "Ема" и "Гордост и предразсъдъци". Последните две бях загубила, докато се пренасях през океаните напред и назад. И тогава, в дъното на плика, видях книга, която никога не бях купувала - "Циганска Магия". Изгледах я подозрително. Да идваш от страната, в която бях родена аз, значеше да знаеш доста за ромската култура, но никога не си бях поставяла за цел да се дообразовам. И все пак, с присъщия си фатализъм, имах склонност да се доверявам на съдбата повече, отколкото може би трябваше. Задържах книгата.

Започнах да я чета веднага щом се прибрах. Исках да знам защо дойде при мен по такъв невероятен начин. Когато стигнах до частта с гледането на карти ми стана ясно, че в цялата работа има нещо. Аз и без това в случайности не вярвах. Всичко се случваше с причина. Половин бутилка вино и два часа по-късно потърсих в Гугъл "Таро". Влюбих се в образите и историята зад тях. Прекарах половината нощ в търсене на тесте, което да „звъни” за мен, както се изразяваха опитните гадатели. Тесте, което щеше да ми разкаже бъдещето.

Целият месец се учих да чета Таро след работа, комфортно изтегната до басейна. Имаше смисъл от неприлично високите вноски, които изплащах за апартамента. Дори открих любимата си карта - Деветка Пентакли. Абсолютна самодостатъчност. Ако древните бяха знаели, че една жена няма нужда от мъж, за да бъде щастлива, коя беше Джема да оспорва?

Август обаче беше кофти. Дъждът валеше твърде често, косата ми понасяше влажността произвеждайки фитили, беше ми малко тъжно. Всички бяха някъде на почивка с някого. Всеки ден си гледах на карти и всеки ден вадех Асо Чаши. Нямаше какво друго да направя, освен да се хиля истерично. Какво емоционално начало, какви любовни перспективи?! Асото, естествено, беше подигравка, а наглото му постоянство ме дразнеше. Спрях и Тарото, за да си спестя гледката на натъпканата с емоции чаша, от която се изливаше зле премерено щастие.  

Вместо това започнах да чета "Гордост и предразсъдъци". Дъждът навън падаше като завеса от струни, аз се губех в чувствата на жена, която никога нямаше да познавам и когато накрая господин Дарси й каза, че чувствата и намеренията му са непроменени, усетих сълзите да се търкалят по лицето ми. Както Фреди Меркюри веднъж изпя "гримът ми се пропука..."

Когато плачех, правех го отговорно, както всичко останало - плачех за себе си, за бившите гаджета и съпрузи, за безцелно скъпите дрехи и дизайнерски обувки, за неизбежно променящото се тяло, за последните бръчки, за незабелязваното идеално тегло и полирани от балета движения - за всичко, което си тръгваше или бях направила напразно ... Имах склонност към драматизъм.

После щеше да ми щукне да се обадя на приятел от детинство. Не, той ми стана гадже по-късно, не биваше. После щеше да дойде ред на маниакалните мисли от сорта "искам просто някой", но "някой" скоро щеше да се превърне в "този, който ще ме обича като истински господин Дарси, ако все още ви се намират някакви ". В края на драматичната сесия щеше да ме осени прозрението, че хълцах за литературен образ и щях да избухна в още по-сърцераздирателни сълзи. О, да, Джема знаеше, без да е виждала истерията. Аз бях самотна и до болка много исках да вярвам, че „Той” се разхождаше по същата тази земя. Нещо повече, исках да вярвам, че той ме търсеше, макар аз да се бях отказала.

***

Септември най-накрая дойде. Приветствах есента и завърналите се от почивка. Градът се връщаше към обичайния си забързан ритъм и не оставаше много време за самосъжаление. Продължих да ходя и на работа както обикновено и да бъда "такъв ценен принос към нашия екип, скъпа!"; да пуша повече, отколкото трябваше; да се глезя с френски вина; върнах се и към Тарото, убедена, че всичко беше просто забава и заложих на Толкин като най-отдалечена от любовни терзания литература. Междувременно картите ми полудяха. Хвърчаха Acа за любов и страст, Чаши за нови връзки, и Пентакли с обещания за стабилност.  Не знаех какво да направя, освен да ги приема всичките за обърнати и да се примиря с идеята за тотална липса на емоционални перспективи. Нищо ново, аз си го знаех.

***

Фестивалът започна. Беше по време на премиерата на дългоочакван документален филм - посрещахме екипа в залата, когато се подхлъзнах на стъпалото зад мен и щях да се просна по много смехотворен начин, ако една ръка не ме беше хванала отстрани и не ме беше задържала с лекота. Погледнах нагоре, за да намеря лицето и да изразя благодарност. Погледнах още по-нагоре и установих, че лицето беше прикрепено към високо стройно тяло. С широки рамене. Пронизващи черни очи. Устни като лък. Не успях да кажа нищо. Само гледах.

-                      Добре ли сте, госпожице ... - Очите търсеха името ми на баджа, който пак се беше обърнал.

-                      Елена Вейл. - Сухото ми гърло успя да произведе приглушено грачене. Убийствен британски акцент имаше този мъж! Ааах! Слава Богу, че си промених фамилията като се натурализирах. Вейова някак не звучеше толкова романтично. Вейл беше друго нещо!

-                      Госпожице Вейл. - Устните леко се усмихнаха. Лъкът се обтегна и... Нямаше нужда, аз вече бях поела стрелата. Ръката все още ме държеше здраво. Усетих, че умирам на място по много патетичен начин.

-                      Добре съм, благодаря ви.

Мъжът ме пусна, обърна се и забързано влезе в залата.

-                      Господин Дарси  току-що си тръгна от мен - проскърцах аз и се облегнах на стената, за да предотвратя нов драматичен срив.

Два дни по-късно се срещнахме отново на прожекция за пресата. Бях прекарала цялата сутрин в гризане на нокти. Отдавна забравено вълнение се беше върнало в живота ми без да пита сега удобно ли е, придружено от онзи никога незабравен пулс в стомаха и  нарастващия страх. Какво да правя? Ами ако ме поканеше на среща? Ако ме беше забелязал? Все пак бях хубава, нали... Той дойде, поздрави ме с усмивка и леко кимване, и влезе вътре. Толкова по въпроса с бъдещото развитие.

Чаках във фоайето, докато течеше филма в случай, че излезе. Нищо. Накрая вратата се отвори и хората започнаха да се трупат в преддверието. Проверих още веднъж, дали всичко си беше на мястото. Човек трябваше да бъде професионалист. Безкофеиновото беше изчезнало. Майната му! Не можех да ходя да търся нова кана сега! Шефката ми щеше да припадне от такава безотговорност, ако можеше да ме види. Въртях се около масата в терзания, когато шумът на вратата ми спести по-нататъшни дебати.

Той току-що беше излязъл, заобиколен от репортери. Филмът беше посветен на трафика на хора и особено жени, и той, като продуцент, беше много търсен. Замислих се за изобилието на репортерки наоколо. Защо медиите наемаха толкова много млади и добре изглеждащи жени в последно време? Какво стана с дамите на средна възраст с визия на гимназиални учителки? А облеклото? Откога организаторите на събития трябваше да спазват дрес код, а журналистките можеха да се разхождат в мини поли и секси блузки? Животът ставаше все по-несправедлив! Джема би казала, че моята собствена несигурност беше проблема, а не другите жени. За щастие тя не беше наоколо.

Запътих се към кухните, за да взема кана с безкофеиново кафе и да скрия киселата си гримаса. Той нямаше да е на разположение скоро, ако изобщо някога бъдеше. И тогава го видях. Беше влязъл от другата врата и вървеше по коридора към мен. Хвърлих се на неочаквания шанс като дива котка на полска мишка.

-                      Мога ли да ви помогна, господин Д... Алвертън? - Боже, някой ден със сигурност щях да му кажа Дарси и щях да потъна в земята.

-                      Твърде вероятно, госпожице Вейл. - Усмихна се. Бях толкова абсурдно доволна, че помнеше името ми! - Бихте ли ми показала тоалетните?

Е, не точно мечтаното развитие, но човек трябваше да се справя с наличните възможности. Показах му коридора към тоалетните и тъкмо се чудех какво да направя, за да предотвратя изчезването му в това свято пространство, когато той ми спести неудобството:

-                      Вие ли ще организате гала-вечерта в събота?

-                      Да.

-                      Ще имате ли нещо против ако моят асистент Ви даде рекламни материали, които да бъдат изложени по време на събитието?

-                      Разбира се, че не. Това е практика.  

-                      Как би могъл да се свърже с Вас? - Аха! Питаше за телефонния ми номер! Тази игра я знаех.

-                      Това е визитката ми, а това е номерът на мобилния ми телефон. Аз винаги вдигам мобилния си телефон.

-                      Благодаря Ви. Той ще Ви се обади. - Каза господин Дарси и изчезна в тоалетната, което само по себе си беше някак кощунствено. Господин Дарси и естествени нужди... Някак обидно, нали? Но по-важното беше, че поиска номера ми! Между другото, цялото му име беше Нийл Алвертън, макар че аз не можех да устоя на удоволствието да го наричам "господин Дарси ". Все пак не беше нещо обичайно да го намериш в днешно време!

Асистентът наистина ми се обади, за мое най-дълбоко съжаление. Очевидно картичката ми беше вече негово притежание. Отидох в хотела, дори се качих в апартамента, взех материалите и трябваше да напусна. Стаята миришеше на скъп мъжки парфюм и пури. Повъртях се в коридора, зададох няколко безумни въпроса за рекламните материали, поглеждайки крадешком дали Мъжът не се задава, но накрая бях изпроводена от недоброжелателния поглед на асистента, който затвори вратата зад мен с нескрито облекчение. Да, влязох в графата „фенки и преследвачки”. Провлачих крак към асансьорите, където прекарах още десет минути в колебание с кой от двата би се качил той. В този момент телефонът ми звънна. Разбира се, той си беше записал номера някъде, колко бях глупава! Идеалното му извинение щеше да бъде да попита дали бях взела всичко. Вдигнах с меден глас. Шефката ми мърмореше нещо, което аз не чух и не разбрах. Трябваше да си тръгна.

***

Галата се състоя няколко дни по-късно. Всичко вървеше от добре по-добре. За пореден път играех обичайната си роля на стрелка или масичка.

-                      Госпожице, дали случайно знаете къде е тоалетната? - Попита човекът от екипа на "Миши живот".

-                      По този коридор, господине.

-                      Благодаря ви. - Той си тръгна само, за да бъде заменен от сценариста на "Пчели и къщи".

-                      Госпожице Вейл, - поне знаеше името ми! - Може ли да подържите тази папка? Трябва да дам автограф.  

-                      Разбира се.

Ох. Директорът на наградения "Черни следи" ме настъпи.

-                      Извинете ... госпожице ... ъ...

-                      Няма значение.

-                      Точно така. Извинете ме. - Избута ме по пътя към масите.

В девет господин Дарси още го нямаше. Аз обикалях и спорех с всички.

-                      Джеймс, - подгоних сервитьора към кухнята. - Нямаме ролца от шунка.

-                      Има два подноса с различни ролца на масата.

-                      Не, сигурна съм, че няма достатъчно с шунка. Всички ги предпочитат.  

Джеймс ме изгледа съмнително. Бяхме работили заедно на много събития, но никога не бях показвала такъв интерес към ролцата от шунка.

-                      Много добре, госпожице. Ще донесем още. - Промърмори сервитьорът и продължи към кухнята недоволен.

Аз се върнах в залата и започнах да приглаждам покривките. Беше ми се сторило, че имаха твърде много гънки. После хукнах към ди джея.

-                      Алън, всички микрофони в ред ли са?

-                      Да.

-                      Сигурен ли сте?

-                      Абсолютно. Пък и официалната част свърши, нали?  

-                      Да, но някой може да поиска да каже няколко думи ... Случайно ... Знаеш ...

Той ме погледна недоверчиво.

-                      Не, госпожицеце Вейл. Никога не съм виждал такова нещо. Освен ако не се напият и не искат да пеят.  

-                      А! Това е! Микрофоните за групата, те как са?

-                      В перфектно работно състояние. Добре ли сте?  

-                      Разбира се, че съм. Чудесно. Страхотно.  

Втурнах се да се скрия в коридора, преди да се изявя като пълен идиот. Беше вече почти десет, когато започнаха танците, но половината от гостите си бяха тръгнали. Светлините бяха приглушени. Стоях настрана от дансинга, нервно надзъртайки в тъмния коридор, когато той най-после влезе. Поех си дълбоко дъх и пригладих малката черна рокля. Трябваше да си сложа нещо по-смело! По дяволите дрес кода! Сега беше твърде късно.

-                      Госпожице Вейл, добър вечер. - Каза го учтиво, премерено. - Страхотно събитие! Усмихна се леко, по този негов, малко хладен начин.

"Страхотни очи!" Помислих си, но на глас казах:

-                      Благодаря ви. Пропуснахте речите. - Тъпо. Нищо по-провокиращо ли не можах да измисля?

Той каза, че мрази речи и вместо да отиде при масите, където останалите се наливаха, остана при мен. Поколеба се няколко минути и накрая попита за моята работа. Оказа се, че познава големия шеф (не много изненадващо, и двамата бяха англичани и на почти същата възраст), след това ми разказа за следващата си книга, и, ей така между другото, ме попита дали бих искала да танцувам.

-                      Моля? - Забравих си всички мисли.

-                      Искате ли да танцувате?

-                      Аз ... Не знам ... наистина ...

-                      Всичко е наред. Не сте длъжна. - Усмихна се малко сухо.

-                      Не, не ... Бих искала, да ... имах предвид, че не съм свикнала ...

-                      Предполагам, че не сте. Нито пък аз.  

-                      Тогава защо сега ...

-                      Просто каприз.

-                      А!... - Каприз... Аз?

-                      Мисля, че тази песен ще ви отива. - Той предложи ръката си. Аз я поех.

Никога не бях виждала такова нещо да се случва на събитие. Имаше някакви неписани глупави правила, които всички спазвахме с детинска отдаденост. Имаше бариери, които не позволяваха гостите да общуват с организаторите извън обичайните професионални въпроси. На пръв поглед. Зад кулисите и по коридорите беше друго. Странни неща се случваха там, но част от това да бъдеш организатор на събития беше и блокирането на всички сетива, когато трябва. Този мъж обаче не изглеждаше впечатлен от правила. От него се излъчваше спокойна и някак доминираща увереност. В негово присъствие всичко беше различно, дори позволено.

Озовах се в прегръдките му. Усетих силата под костюма и движенията на тялото, докато той ме водеше тихо. Реших, че трябва да кажа нещо. После реших, че е по-добре да не казвам нищо. Вместо това, зарових лицето си в сакото му по най-непрофесионален начин и го вдишах. Буквално. Миришеше на гора... лятна и гореща, стаена в мрака. Нашепваща, разказваща, живяла, влажна в нощите и задъхана в дните гора.

Песента свърши, но аз стоях там, все още близо до него, като пълен идиот, докато той не ме изведе настрани от дансинга. Чувствах, че ми се вие свят. Забелязах някои от гостите да ни гледат изненадани. Да, бариерите все още си бяха там, но докато той беше до мен не значеха нищо.

-                      Винаги ли сте толкова тиха? - Попита ме, но гледаше някъде настрани. Аз изучавах всеки ъгъл на лицето му, всяка малка линия, белязала кожата с радост или тъга.

-                      Ъм?

-                      Извинете ме.

Свестих се, само за да го видя да върви към масите и да започва разговор със зашеметяваща руса актриса, която бях гледала в един от филмите преди няколко дни. Той й взе питие. Тя се усмихна. Стоях в средата на залата и преглъщах сълзите си. Тя не носеше малка черна рокля и не беше тиха. Той беше искал да каже „скучна”. Да, вече бях вероятно и скучна.

-                      Госпожице! - Ди джеят ме викна и ме измъкна от мъглата. Понесох се бавно към ъгъла с апаратурата, за да обсъдим останалата част от музикалната програма и края на вечерта, който не беше далече. Не, беше близо. Твърде близо. Но аз не успявах да си събера мислите. Бях станала толкова жалка. Винаги бях знаела, че любовта от пръв поглед не съществува, още по-малко споделената такава. А любовта като цяло - много под въпрос.

Ди джеят продължаваше да мърмори неговите си неща, докато не му казах да прави каквото намери за добре. Единствено го помолих да не пуска бавни песни. Вече беше твърде късно, обясних аз, а гостите имаха нужда от нещо освежаващо. Той се съгласи и за щастие не усети ужаса ми от перспективата определена двойка да бъде заклещена в дълъг блус. Нормалните хора не се интересуваха от моите налудничави видения.

Отидох на терасата пред френските прозорци. Беше красива нощ. Циганското лято ни донесе топло и тихо време. После замръзнах. Той се беше облегнал на мраморния парапет и беше зареял поглед към градината. Не бях забелязала кога беше напуснал залата. Последният път го бях видяла да любезничи с блондинката в сребриста рокля с гол гръб. Той се обърна и ме погледна. Коленете ми омекнаха и потърсих опората на мрамора. Изключително дразнещо беше да открия, че хормоните все още управляваха мозъка ми. Наложих си да се стегна. Идиотско беше да се гъна под нечий поглед на тридесет и пет!

-                      Харесва ли ви града? - Попитах по възможно най-учтиво-неангажиращ начин на отракана социална лъвица.

-                      Да, аз идвам доста често. Поне два пъти годишно. - Отговори той и продължи да ме разглежда. Импулсът да докосна косата си предаде пеперудите в стомаха. Чела съм, че жените, които докосват косата си пред мъж, са лесна плячка. Те са сексуално привлечени, пишеха психолозите. Дали и той го беше чел?

-                      По работа ли идвате тук? - Продължих и стиснах ръце в по-сигурна позиция зад гърба ми.

-                      Както виждате.

-                      Това е само един фестивал. Казахте, че идвате често...

-                      Има и други събития, които ме интересуват. Освен това, не се нуждая от работата си, за да дойда. - Изправи се и се обърна с лице към мен.

Втренчих поглед в дърветата зад него, но не можах да предотвратя нервната игра с огърлицата. Погледът му последва ръцете ми и се фокусира върху деколтето. Той направи една крачка към мен и сянката му падна върху очите ми като кадифена пелена. Дишането ми препусна напред, докато сърцето изнемогваше да го догони. Свежият нощен въздух се превърна в лепкава субстанция. Внезапно извил се вятър нахвърля листа върху терасата. Едно от тях потрепна и замря върху рамото му. Посегнах да го махна, но спрях по средата. Коя бях аз да се държа като съпруга? Ръката ми остана да виси във въздуха над рамото му. Той я взе и ме притегли към себе си.

Това беше една от онези целувки, които идват внезапни, но очаквани, когато сте танцували твърде близо до някого в края на нощта и няма много за казване. Не знаете нищо един за друг и това е всичко, което ви трябва. Не беше логичното развитие на хубава първа среща. Беше примитивен отговор на Пълната Луна, увиснала като гигантски фенер над дърветата – лудост, която донесе облекчение като дъжд излял се след дълги часове на буреносно очакване. Беше изискваща, настояваща целувка, която не допускаше съмнение. Също като него. Спомням си песента, която свиреха в момента - "I’ll put a spell on you, because you’re mine…” Това беше просто най-добрата целувка, която бях получавала някога. Много тревожна мисъл, предвид възрастта ми.

Той се отдръпна назад. Вероятно щеше да каже нещо, но аз, вместо да се отдръпна на свой ред, останах сгушена в сянката му в продължение на няколко ценни секунди, докато той, малко объркан предполагам, просто стоеше там, без дума или движение.

Бях, разбира се, напълно оглупяла. Все още бях на работното си място, точно пред прозорците, с гост! Бедствие. Погледнах крадешком иззад ръката му, но за щастие никой не се виждаше близо до изхода. Тогава внезапната мисъл, че той не ме прегръщаше, дори не ме докосваше, прониза съзнанието ми. Бях просяк на внимание. Преглътнах унижението, подтиснах и желанието да го блъсна, промърморих едно "Извинете", спуснах се по стълбите на терасата, пробягах двора, скочих в едно от такситата отпред и си отидох направо вкъщи. Обадих се на асистента да приключи работата там, хвърлих телефона на пода, зарових лице във възглавницата, и се наплаках. Ако само бях следвала плана си, ако бях слушала терапевта, ако не се бях поддала за пореден път на налудничавата мания за откриване на нещо, което не съществуваше... Ако нямах най-добра приятелка – маниачка на тема любовно щастие... Ако не бях приела тази работа, ако не го бях виждала никога... И все пак... Някъде в тъгата се криеше спомена за една разтърсваща целувка.

***

Не чух нищо от него до края на фестивала. Таях надеждата, че ще ми изпрати е-мейл, ако нямаше желание да се обажда. Всичките ми контакти бяха на визитната картичка, но нищо не се случи. Трябваше да започна да свиквам с мисълта, че господин Дарси -  страхотният танцьор, г-н „фантастична целувка”, най-феноменалният мъж на всички времена в моята класация, си беше отишъл от живота ми, защото аз, в шизофреничната си глупост, бях избягала, но само след като му показах недвусмислено колко бях отчаяна всъщност. Сега той беше в Англия.

***

Една нощ не издържах и зададох на картите въпроса, който ме изгаряше отвътре: "Как мога да го видя отново?" Колкото и ненормално да звучи, получих доста изненадващ отговор. Очаквах всички видове обезглавяващи карти като Тройка и Десетка Мечове. Вместо това изтеглих Крал Мечове за него, Дяволът, Магьосникът и Осмица Пентакли за отговор на въпроса. Естествено, Кралят Мечове беше най-трудният от всички крале - студен, дистанциран, самотник, но в същото време - честен, точен, мислител, изключително интелигентен и да - страстен. Неговата страст беше провокирана повече от ума, отколкото от сърцето, но това не я правеше по-малко интензивна. Той беше боец и завоевател, би извадил меча без колебание и би ви грабнал на коня си без колебание. Харесваше ми...

Дяволът беше само страст и изкушение, Магьосникът бе ... майстор и мошеник, а Осмицата Пентакли ме предупреждаваше, че това нямаше да е лесно. Но беше възможно! Коя бях аз да се съмнявам в Таро? И после обърнах последната карта - изход. Смърт. Гледах я безмълвно. Пръстите ми трепереха. Не, никой нямаше да умре, но това не беше  картата, която бих искала да видя като краен отговор на любовен въпрос. Защото все пак беше финал. Искаше ми се да я върна, да се направя, че не съм я видяла, да я забравя... Борих се с мисълта, че картите не бяха ничий приятел и не лъжеха, че дълбоко в себе си знаех, че беше безумно... Усещането, че някой стискаше стомаха ми пропълзя към сърцето и с цялата си тежест се стовари върху дробовете ми. Прилоша ми. Пръстите ми се протегнаха за тестето. Само още една, имам право да знам... Главата ми пулсираше в опит да се съсредоточи върху последната карта - съвет. Глупакът. Надежда. Можех ли да се надявам? Трябваше ли?

***

Глупакът направи крачката към пропастта. Подобно на много важни пътувания, това започна с малко мисъл и много преди да призная пред себе си какво ставаше в главата ми. То започна в сънищата ми, в мечтите, и погледнато отстрани изглеждаше без съмнение налудничаво. Дали осъзнавах пропастта в момента? Разбира се. Чувала съм много хора да се чудят дали Глупакът знае за опасността напред и съм сигурна, че е така. Това което го прави специален не е незнанието, а отвореното сърце, вярата и малко пияната глава, която не се задълбочава твърде. "Какво имам да губя?", вероятно би попитал той. В най-лошия случай пътуването ще завърши, където е започнало. В най-добрия може да завърши пак там или на по-добро място. Аз със сигурност се надявах на последното. Това, което предпочетох да не забелязвам в момента беше най-простичкото значение на картата – наивен, глупав, незрял.