I. Магът
Когато го видях за първи път, Магът маршируваше в подредбата ми обърнат. Дори аз, с книгите си за Таро идиоти по това време, разбирах, че Маг стоящ на главата си, безпомощно ритащ с крака във въздуха и сочещ към ада и вечния огън няма как да бъде добър знак. Допълнителното проучване на въпроса ми разясни някои ключови значения на картата свързани с умения и комуникация, самочувствие и способности. Преобърнати. Да, много точно попадение. Бях се развела, целият ми свят все още беше с главата надолу, вина и съмнения се опитваха да достигнат съзнанието ми, докато отчаяно се борех със страха да прекарам остатъка от живота си сама в резултат на малоумния си идеализъм. Комуникация липсваше във всички посоки. Трябваше да разчитам на себе си, за да изляза от дупката, но чувствах, че този път бях губеща, самотна и уплашена. Гордостта ми се беше смалила до безплодно семе след безкрайните дебати в офиса на адвокатите, когато трябваше да изпробвам самообладанието си, за да не атакувам защитника на бившия ми съпруг – нисък, тлъст, оплешивяващ трол, който упорито ме наричаше "мечтателка" с фалшиво съжаление.
Три месеца по-късно Магът ме изненада, появявайки се отново в пълния си блясък. Разхождаше се гордо изправен и ме уверяваше, че имах всички необходими качества, за да постигна и най-илюзорното щастие. Интересно и крайно съмнително. Това, разбира се, се случи именно през септември. Съвпадение?
***
Когато го видях за първи път, Магът маршируваше в подредбата ми обърнат. Дори аз, с книгите си за Таро идиоти по това време, разбирах, че Маг стоящ на главата си, безпомощно ритащ с крака във въздуха и сочещ към ада и вечния огън няма как да бъде добър знак. Допълнителното проучване на въпроса ми разясни някои ключови значения на картата свързани с умения и комуникация, самочувствие и способности. Преобърнати. Да, много точно попадение. Бях се развела, целият ми свят все още беше с главата надолу, вина и съмнения се опитваха да достигнат съзнанието ми, докато отчаяно се борех със страха да прекарам остатъка от живота си сама в резултат на малоумния си идеализъм. Комуникация липсваше във всички посоки. Трябваше да разчитам на себе си, за да изляза от дупката, но чувствах, че този път бях губеща, самотна и уплашена. Гордостта ми се беше смалила до безплодно семе след безкрайните дебати в офиса на адвокатите, когато трябваше да изпробвам самообладанието си, за да не атакувам защитника на бившия ми съпруг – нисък, тлъст, оплешивяващ трол, който упорито ме наричаше "мечтателка" с фалшиво съжаление.
Три месеца по-късно Магът ме изненада, появявайки се отново в пълния си блясък. Разхождаше се гордо изправен и ме уверяваше, че имах всички необходими качества, за да постигна и най-илюзорното щастие. Интересно и крайно съмнително. Това, разбира се, се случи именно през септември. Съвпадение?
***
Октомври донесе още един рожден ден и куп тъпи поздрави. Джема, която вече се беше върнала от неприлично дълга ваканция, ми изпрати картичка с пожелания за по-малко staycation планове през следващата година. Сигурно си мислеше, че е забавна. Разбира се, бръчката под лявото ми око също трябваше да се появи точно на рождения ми ден! „Няма да ми манифестираш там като Кралица Мечове,” кълнях аз, безмилостно търкайки с противобръчков серум. Как не я бях забелязала по-рано?
- Нов мъж? - Джема попита с надежда, че нов трепет е довел до засилено внимание към външния ми вид. Тя още не можеше да преживее, че не бях тръшнала някой звезден индивид по време на фестивала. Отрекох за новия мъж. За господин Дарси си мълчах. То и какво ли имаше за казване... Никога не бих могла да я излъжа и не го бях правила, но в случая нов мъж наистина нямаше. Човек трябваше да бъде реалист все пак. - Лошо. Кога ще дойдеш на гости в Лондон?
- Сега е много натоварено в офиса. – Измърморих аз.
- Ти дори не си питала, нали?!
- Не още.
- Направи го!
Ако имаше и най-малката представа каква мания подклаждаше с поканите си, щеше да е дала заден ход отдавна, но аз винаги съм била добра в пазенето на тайни. Не спирах да обмислям идеята за пътуване... Можех ли? Трябваше ли? Питах постоянно картите, които, вярвах, бяха единствената ми връзка с него сега. Магът беше постоянно присъствие. Всичко зависеше от мен, сякаш искаше да ми каже. Звучеше безумно. Междувременно, разучавах Мъжа и подреждах нови и нови карти – какво обичаше да прави, какъв човек беше в личния си живот, какво харесваше или не харесваше в жените. Изживявах пълноценно илюзията, че бях част от живота му, била тя и невидима.
Земята вече беше покрита с листа. Шапки и ръкавици маршируваха по улиците. Задаваше се нова зима. Нова staycation изглеждаше неизбежна. Продължавах да затъвам в спомена за него и си направих Google Alerts, за да знам всяка стъпка, която правеше, всяка дума, която казваше. Този път не написах никакъв план. Той беше вълнуващо присъствие и парализиращ страх. Какъв план щеше да стане от това? Накрая събрах смелост и го направих – изпратих е-мейл на пряката ми шефка с молба за ваканция. Това беше. За последен път. Още един изстрел в препълненото Асо Чаши.
"Елена, това не подлежи на обсъждане до Коледа, както много добре знаеш." Отряза ме кравата. Край на историята, край на терзанията. Писах на Джема, която я напсува, но каза, че не била загубила надежда, че нещо ще изникне. Естествено, оттам нещата изглеждаха много лесни.
***
- Нов мъж? - Джема попита с надежда, че нов трепет е довел до засилено внимание към външния ми вид. Тя още не можеше да преживее, че не бях тръшнала някой звезден индивид по време на фестивала. Отрекох за новия мъж. За господин Дарси си мълчах. То и какво ли имаше за казване... Никога не бих могла да я излъжа и не го бях правила, но в случая нов мъж наистина нямаше. Човек трябваше да бъде реалист все пак. - Лошо. Кога ще дойдеш на гости в Лондон?
- Сега е много натоварено в офиса. – Измърморих аз.
- Ти дори не си питала, нали?!
- Не още.
- Направи го!
Ако имаше и най-малката представа каква мания подклаждаше с поканите си, щеше да е дала заден ход отдавна, но аз винаги съм била добра в пазенето на тайни. Не спирах да обмислям идеята за пътуване... Можех ли? Трябваше ли? Питах постоянно картите, които, вярвах, бяха единствената ми връзка с него сега. Магът беше постоянно присъствие. Всичко зависеше от мен, сякаш искаше да ми каже. Звучеше безумно. Междувременно, разучавах Мъжа и подреждах нови и нови карти – какво обичаше да прави, какъв човек беше в личния си живот, какво харесваше или не харесваше в жените. Изживявах пълноценно илюзията, че бях част от живота му, била тя и невидима.
Земята вече беше покрита с листа. Шапки и ръкавици маршируваха по улиците. Задаваше се нова зима. Нова staycation изглеждаше неизбежна. Продължавах да затъвам в спомена за него и си направих Google Alerts, за да знам всяка стъпка, която правеше, всяка дума, която казваше. Този път не написах никакъв план. Той беше вълнуващо присъствие и парализиращ страх. Какъв план щеше да стане от това? Накрая събрах смелост и го направих – изпратих е-мейл на пряката ми шефка с молба за ваканция. Това беше. За последен път. Още един изстрел в препълненото Асо Чаши.
"Елена, това не подлежи на обсъждане до Коледа, както много добре знаеш." Отряза ме кравата. Край на историята, край на терзанията. Писах на Джема, която я напсува, но каза, че не била загубила надежда, че нещо ще изникне. Естествено, оттам нещата изглеждаха много лесни.
***
През ноември се предадох на червени вина от Прованс. Давех се в бутилки. Исках да удуша омразната крава, която ме държеше далече от Него. Не можех да преодолея чувството, че пропусках гигантски шанс в личния си живот. Защото го чувствах различно. И чувството беше упорито. Неговата студенина предпочитах да извинявам. Трябва да се е чувствал неудобно, мислех си. Нямаше причина за притеснение. Истински "господин Дарси ".
В края на месеца, в търсене на нови "господин Дарси " преживявания, си купих всички версии на филма "Гордост и предразсъдъци", които успях да намеря. Нощите ми се превърнаха във филмови маратони. Работата ми пострада сериозно от липсата на сън. Кравата - мениджър също се сдоби с нова бръчка, но спомените ми за Мъжа бяха опреснявани еженощно. Всеки път, когато препрочитах пасажи от книгата или гледах филма заменях лицето на актьора с това, за което мечтаех.
***
В края на месеца, в търсене на нови "господин Дарси " преживявания, си купих всички версии на филма "Гордост и предразсъдъци", които успях да намеря. Нощите ми се превърнаха във филмови маратони. Работата ми пострада сериозно от липсата на сън. Кравата - мениджър също се сдоби с нова бръчка, но спомените ми за Мъжа бяха опреснявани еженощно. Всеки път, когато препрочитах пасажи от книгата или гледах филма заменях лицето на актьора с това, за което мечтаех.
***
В началото на декември Джема все още не знаеше нищо за моя господин Дарси. Предполагам, показва каква реакция очаквах.
Джема беше от онези жени, които вярваха, че самотният живот беше отровен, но влюбването в мъже, които не бяха на разположение беше просто самоубийствено. Не бях я виждала на живо повече от три години, след като замина за Лондон, където практикуваше серийни връзки и разбиване на сърца с невинна усмивка на кукленското си лице. Тя беше живото доказателство, че Законът за привличането съществуваше, и още как. Да имигрираш в страна, където не познаваш никого, да си намериш работа още на първия месец и то в една от най-големите рекламни агенции и да живееш в Кенсингтън... Ами, не се случваше често. На мен - никога. Тя винаги получаваше каквото искаше, защото не допускаше, че може да бъде другояче. Обаче не й беше предлаган брак. Не можеше да отрече тази точка в моя полза. Знаете - предложението, пръстенът, бялата рокля. Джема ми беше кума. Изглеждаше фантастично, но цялата в черно, което доведе до сериозно напрежение в отношенията ни. Обвиних я, че е в траур, вместо да се радва. Сега, когато гледам назад, признавам, че може и да е имала причина. Бях позволила да ме заблудят неща, които завършиха в дъното на гардероба. Бялата рокля заврях там, покрита с петна, които никога не почувствах нужда да почистя. Предложението звучеше евтино само месеци след сватбата, като нищо в реалността не го подкрепяше. Пръстенът спрях да нося по-малко от година по-късно и прилежно скатах до роклята в евтина пластмасова кутийка. Джема не би припаднала лесно по подобни измишльотини.
Компютърът се раззвъня. Тези дни ми беше единствената връзка с познати, които бяха пръснати като катерици по целия свят. Бях споменала бегло, че имах нужда да говоря с нея в е-мейла си през деня и тя предложи онлайн среща. Стигнах до етапа, в който не можех повече да живея с манията си без да направя нещо конкретно – или да я превърна в реалност, или да я захвърля окончателно. Имах нужда от някой, с когото да споделя, дори това да значеше да ме нарекат „глупачка”. Моята ранна вечер беше по средата на нощта в Лондон, но тя никога не беше ходила на работа навреме и не изглеждаше да започне скоро.
- Как си? Пак изглеждаш невероятно! - Казах, проучвайки внимателно лицето й.
- Благодаря, змейке! Какво става? Как прекарваш вечерите? - Попита подозрително. Тя рядко смяташе вечерите ми за правилно прекарани.
- Добре ... гледах един филм ... Джейн Остин, нали знаеш.
- Почти. Гледах "Гордост и предразсъдъци" тук преди няколко години. - Не беше много по книгите, милата ми приятелка.
- Същият.
- О, този ми разби сърцето тогава! Ех, да беше тук сега да го гледаме заедно, да пием като прасета, и да си изплачем малките сърца! - Много мразех като я прихванеше да говори в стил „Космополитън” или „Сексът и Градът”. Освен това нямаше филм, който да й разбие сърцето. Много се съмнявах, че и мъжът с такива способности беше роден. - Змейке, - продължи тя, вече забравила за разбитото сърце, - трябва да попиташ отново за ваканцията. Празниците идват.
- Не знам ... Не съм го мислила напоследък, - измърморих аз мислено поглаждайки еретичното семенце, което никнеше в главата ми. След Коледа, щеше бъде спокойно в офиса ...
- Хайде стига де! Ще си взема отпуск. - Настояваше Джема.
- От кога трябва да си взимаш отпуск избщо?
- Не бъди иронична! Аз работя!
- Да, но нямаш работно време.
- Вярно. Животът ми е песен. - Тя се ухили и бръчките цъфнаха. Слава Богу, не бях единствената сбръчкосана. - Добре, помисли си. Кажи сега каквото искаше да казваш.
Поех дълбоко дъх и изсипах какво се беше случило, без подробности, че го бях крила месеци наред. И без това нямаше много за разказване. Отне ми десет минути. Тъжно е, когато най-ценните моменти от живота ни се побират в минутни описания. За мен това беше сърцераздирателна история. За нея беше загубена история.
- Това е безсмислено. - Промърмори Джема, свивайки устни.
- Защо?
- Нищо не се е случило просто! Трябваше да останеш там!
- И какво? Да спя с него ли?
- О, не се дръж като девица от преди два века, моля те! Филмите са си филми, това е реалният живот! Нали не мислиш, че те е целунал в пристъп на невинност?
- А не... - Прехапах си устните от спомена за целувката. Невинна? Никак.
- Наистина не виждам какво можеш да направиш сега. – Заключи Джема.
- Може би ще го видя отново ...
- Гладна кокошка просо сънува.
Аз наистина я мразех понякога.
- Ще видим. Просто исках да споделя ...
- Добре. Фактът, че изобщо се влюби отново вече е повод за оптимизъм. Сериозно се бях притеснила за теб. Сега трябва да изхвърлим неподходящия обект от главата ти. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
"Гладна кокошка просо сънува", беше на върха на езика ми, но удържах фронта и обещах отново да попитам за евентуална почивка след празниците, и най-важното: да престана с Тарото, което тя смяташе за загуба на ценно време, което би следвало да бъде изразходвано в търсене на нов мъж.
- Какво стана с плана? Няма ли да си си самодостатъчна вече? - Подиграваше ми се.
- Сарказъм ли усещам?
- Не драматизирай! Просто питам как се чувстваш обратно в играта.
- Странно. Несигурно. Предизвиквам съдбата ... Но пак се случи ...
- Слушай, аз ти казах и преди. Хората са социални животни. Зарежи теориите на психоаналитиците.
- Много хора са соло.
Джема беше от онези жени, които вярваха, че самотният живот беше отровен, но влюбването в мъже, които не бяха на разположение беше просто самоубийствено. Не бях я виждала на живо повече от три години, след като замина за Лондон, където практикуваше серийни връзки и разбиване на сърца с невинна усмивка на кукленското си лице. Тя беше живото доказателство, че Законът за привличането съществуваше, и още как. Да имигрираш в страна, където не познаваш никого, да си намериш работа още на първия месец и то в една от най-големите рекламни агенции и да живееш в Кенсингтън... Ами, не се случваше често. На мен - никога. Тя винаги получаваше каквото искаше, защото не допускаше, че може да бъде другояче. Обаче не й беше предлаган брак. Не можеше да отрече тази точка в моя полза. Знаете - предложението, пръстенът, бялата рокля. Джема ми беше кума. Изглеждаше фантастично, но цялата в черно, което доведе до сериозно напрежение в отношенията ни. Обвиних я, че е в траур, вместо да се радва. Сега, когато гледам назад, признавам, че може и да е имала причина. Бях позволила да ме заблудят неща, които завършиха в дъното на гардероба. Бялата рокля заврях там, покрита с петна, които никога не почувствах нужда да почистя. Предложението звучеше евтино само месеци след сватбата, като нищо в реалността не го подкрепяше. Пръстенът спрях да нося по-малко от година по-късно и прилежно скатах до роклята в евтина пластмасова кутийка. Джема не би припаднала лесно по подобни измишльотини.
Компютърът се раззвъня. Тези дни ми беше единствената връзка с познати, които бяха пръснати като катерици по целия свят. Бях споменала бегло, че имах нужда да говоря с нея в е-мейла си през деня и тя предложи онлайн среща. Стигнах до етапа, в който не можех повече да живея с манията си без да направя нещо конкретно – или да я превърна в реалност, или да я захвърля окончателно. Имах нужда от някой, с когото да споделя, дори това да значеше да ме нарекат „глупачка”. Моята ранна вечер беше по средата на нощта в Лондон, но тя никога не беше ходила на работа навреме и не изглеждаше да започне скоро.
- Как си? Пак изглеждаш невероятно! - Казах, проучвайки внимателно лицето й.
- Благодаря, змейке! Какво става? Как прекарваш вечерите? - Попита подозрително. Тя рядко смяташе вечерите ми за правилно прекарани.
- Добре ... гледах един филм ... Джейн Остин, нали знаеш.
- Почти. Гледах "Гордост и предразсъдъци" тук преди няколко години. - Не беше много по книгите, милата ми приятелка.
- Същият.
- О, този ми разби сърцето тогава! Ех, да беше тук сега да го гледаме заедно, да пием като прасета, и да си изплачем малките сърца! - Много мразех като я прихванеше да говори в стил „Космополитън” или „Сексът и Градът”. Освен това нямаше филм, който да й разбие сърцето. Много се съмнявах, че и мъжът с такива способности беше роден. - Змейке, - продължи тя, вече забравила за разбитото сърце, - трябва да попиташ отново за ваканцията. Празниците идват.
- Не знам ... Не съм го мислила напоследък, - измърморих аз мислено поглаждайки еретичното семенце, което никнеше в главата ми. След Коледа, щеше бъде спокойно в офиса ...
- Хайде стига де! Ще си взема отпуск. - Настояваше Джема.
- От кога трябва да си взимаш отпуск избщо?
- Не бъди иронична! Аз работя!
- Да, но нямаш работно време.
- Вярно. Животът ми е песен. - Тя се ухили и бръчките цъфнаха. Слава Богу, не бях единствената сбръчкосана. - Добре, помисли си. Кажи сега каквото искаше да казваш.
Поех дълбоко дъх и изсипах какво се беше случило, без подробности, че го бях крила месеци наред. И без това нямаше много за разказване. Отне ми десет минути. Тъжно е, когато най-ценните моменти от живота ни се побират в минутни описания. За мен това беше сърцераздирателна история. За нея беше загубена история.
- Това е безсмислено. - Промърмори Джема, свивайки устни.
- Защо?
- Нищо не се е случило просто! Трябваше да останеш там!
- И какво? Да спя с него ли?
- О, не се дръж като девица от преди два века, моля те! Филмите са си филми, това е реалният живот! Нали не мислиш, че те е целунал в пристъп на невинност?
- А не... - Прехапах си устните от спомена за целувката. Невинна? Никак.
- Наистина не виждам какво можеш да направиш сега. – Заключи Джема.
- Може би ще го видя отново ...
- Гладна кокошка просо сънува.
Аз наистина я мразех понякога.
- Ще видим. Просто исках да споделя ...
- Добре. Фактът, че изобщо се влюби отново вече е повод за оптимизъм. Сериозно се бях притеснила за теб. Сега трябва да изхвърлим неподходящия обект от главата ти. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
"Гладна кокошка просо сънува", беше на върха на езика ми, но удържах фронта и обещах отново да попитам за евентуална почивка след празниците, и най-важното: да престана с Тарото, което тя смяташе за загуба на ценно време, което би следвало да бъде изразходвано в търсене на нов мъж.
- Какво стана с плана? Няма ли да си си самодостатъчна вече? - Подиграваше ми се.
- Сарказъм ли усещам?
- Не драматизирай! Просто питам как се чувстваш обратно в играта.
- Странно. Несигурно. Предизвиквам съдбата ... Но пак се случи ...
- Слушай, аз ти казах и преди. Хората са социални животни. Зарежи теориите на психоаналитиците.
- Много хора са соло.
- Другите не ме вълнуват. Ти не си за самотен живот, Елена. Никога не си била. Проблемът е, че по някаква причина „Той” с главно „Т” не се появява. И единствената възможна причина си ти самата.
- И какво да направя?
- Намери го. Потърси го. Като седиш и зяпаш в екрана, никой няма да те намери.
- Ти защо не си го намерила още като си постоянно в обръщение?
- Не злобей! Аз не търся идеализирани образи и не съм чела приказки през последните тридесет години, за разлика от тебе. Живея добре. Харесва ми да съм и свободна. Дългите връзки не са за мене. – Интересно... Понякога се чудех дали не й липсваше все пак... Сигурността, прсъствието на друг човек за постоянно... Не бяхме в първа младост. Тя обаче беше на друга вълна вече. - Пак да кажа за ваканцията тука и престани да ходиш при психото. По-добре си плати членство в агенция за запознанства.
- Недай си, Боже!
- Така е, годините си минават, улиците са пълни с хубави жени. Всички средства са разрешени и даже препоръчителни на тридесет и пет. Освен припадането по грешни субекти. Това е особено пагубно на тридесет и пет.
- Хайде да затваряме преди да се разстроя тотално.
- Недей. – Мило ми се усмихна тя. - Има светлина в тунела. Още изглеждаш забележително предвид сътресенията, които си организираш и начина ти на живот. Просто трябва да шлифоваш малко обвивката.
- Благодаря. Трогната съм. До скоро.
- А, не още! Не чух да потвърждаваш, че последното ти увлечение ще бъде пратено в кошчето, където му е мястото. – Настояваше Джема.
- Ами...
- Той - не - е - на разположение. – Изсъска тя.
- Нищо не знаеш за него. – Упорствах аз. Така си беше!
- Знам всичко, което ми трябва и не се интересувам от повече подробности. Забрави го. Ако той беше човекът, сега нямаше да ме зяпаш от глупавия екран, а щеше да се търкаляш под чаршафите. Аз ще се погрижа за всичко. Ти само ела. Ще ти намеря чуден кандидат.
- Ще видя какво мога да направя, но не за да ходя по уредени срещи. Пък и празниците са най-натовареното време в нашия отдел.
- И най-самотното време в луксозния ти, но празен апартамент. Трябва да поспя. Изритай Дарсито от ума си и ми пиши за ваканцията.
- Да... – Измънках аз.
Ето, казах ви, че няма да е доволна. Дори не попита за името му или нещо друго... "не се интересувам от повече подробности", каза... За нея той беше вече минало свършено. От друга страна, тя беше соло и живееше в Лондон. Няма да се преструвам, че възможността да отида в неговия град не насърчаваше мечти за благоприятни съвпадения като да се блъсна в него на пазара, в магазина или в ботаническата градина, където бихме могли да прекараме часове необезпокоявани. Такива неща се случваха постоянно! Всъщност бях забелязала, че по-лесно се случваха в големите градове, отколкото в малките села. Не знам как ставаше, но беше факт.
Прекарах останалата част от вечерта в четене за комбинацията въздух-вода, защото моята карта беше Кралица Чаши. Изглеждаше, че можем да сформираме катастрофална двойка. Бури, урагани – все опасни неща. В един часа сутринта вече знаех достатъчно, за да предскажа тежки времена. Не че това имаше значение. Аз имах склонност и към мазохизъм. Освен това, "красивата Кралица Чаши", както често беше описвана, беше интуитивно, дълбоко, и разбиращо същество, властващо над море от емоции. Тя трябваше да знае как да се справи с бръснещия вятър в ума на един Крал Мечове.
Извадих картите от сатенената им торбичка. Започнах да мърморя, както обикновено: "Благодаря ви за това, че сте мои карти ... Кога и къде мога да го срещна отново?" Разбъркай. Мисли. Концентрирай се. Разпредели сезоните между елементите. Цепи. Тройка Жезли, Тройка Чаши, Седмица Мечове изскочи сама. Такава карта имаше особен смисъл и носеше важна информация. Жезлите бяха лято за мен, Тройката ми сочеше път през вода... Джема... Но лятото? Абсурд! Това беше след месеци! Трябваше да е грешка. Аз щях да взема почивка веднага след Коледа. Тройката ми показваше и къде - море, плажове? Не. През зимата на плаж - безсмислено. Тройка Чаши - красива градина, ще има събиране, парти, някакъв празник... изглеждаше като градина на замък с този фонтан ... Може би фестивал? Жените бяха красиво облечени. Или тематичен фестивал с всички тези палатки на Седмицата Мечове... И този мъж, който се измъква оттам тайно... Аз? Защо бих се крила ако си тръгвам? Не. Концентрирай се, мисли. Кой е този човек? Мъж с тъмна коса и пронизващи очи. Има много притежания ... Той се измъква ... Крие се от някого... Някой може би го следва... Репортери? Фенове? Това беше той... Да, той беше.
Записах го в моя Таро дневник - съществена част от арсенала на всеки уважаващ себе си гадател. В повечето случаи трябваше да подпомага научаването на Таро, но при мен действаше като механизъм за средновековни мъчения, показвайки ми постоянно колко елементарни значения не бях видяла. И все пак, с присъщото си чувство за отговорност, аз съвестно записвах и успехи, и провали. Благородно, нали?
Часове по-късно, в средата на нощта, все още се взирах в тъмнината, чудейки се как бих могла да го видя, дори и да отидех при Джема в Лондон, без да оставям всичко на случайността. Той сигурно присъстваше на стотици събития, а в Лондон аз бях никоя и беше абсурдно да вляза на някакво топ събиране. Това обещаваше да бъде абонамент за депресия.
И тогава проницателния ми ум скочи директно в посока баба ми. Преди години ме пращаха да прекарвам почти всяко лято в отдалечената й къща с голяма веранда и прекрасна градина. Баба знаеше много за природата, енергиите, които работеха около нас, за тайните животи на цветята и животните, реките и дърветата. Мисля, че баба беше това, което някои хора наричат „вещица”. Тя не правеше нищо, за да влияе открито някому, но прекарваше времето в събиране на билки и семена, които провесваше из къщата в специално изработени от коприна и органза торбички. Понякога правеше и чай, в който гледаше продължително преди да се опита да насърчи моята интуиция.
- Какво виждаш, Елена? - Питаше баба поклащайки се на белия люлеещ се стол.
- Нищо, бабо. Листчета.
- Концентрирай се, Елена. Потърси картините ... Редът, линиите, буквите, цифрите, нещо.
- О... май видях облак.
- И после? Къде отива облака? Какво ще направи, когато стигне дотам? - Настояваше тя и аз въртях глава настрани в отчаян опит да направя история от плаващите зелени късчета.
- Не знам, бабо. Отива към края на чашата. - Признавах накрая разочарована.
- Точно така, Елена! Трябва да имаш доверие в себе си. Вярвай на очите си. Облакът означава мисли, съзнание. Ако той отива до края на чашата, тогава човекът ще стигне до заключение, съзнанието му няма просто да се лута. Имаш всичко, което е нужно, дете! Отвори себе си! - Викваше накрая баба, малко раздразнена от постоянното ми неуверено мърморене и се понасяше към задната веранда за следобедната си дрямка на слънце. Аз оставах да разглеждам чаените парченца и да се чудя как всичко звучеше толкова логично от нейната уста.
В безлунните нощи баба ме водеше да садим семена в гората и да им говорим, за да поникнат с растящата Луна. По пълнолуние имах уроци по женственост и празнувахме нежната богиня, покровителка на емоциите и интуицията. Обличахме си красиви рокли, оставяхме косите си пуснати и с боси крака, понесли кошници с подаръци за феите в гората, бродехме по поляните окъпани в сребърни лъчи. После баба събличаше роклята си и се къпеше в потока на лунна светлина. Аз никога не го правех.
- Елена, срам ли те е? – Подвикваше баба от водата.
- Нне... студено ми е.
- Сега е лято.
- Не искам!
- Добре, недей да крещиш! Предполагам, че ти е труден пубертета. Да се надяваме, че ще премине скоро, преди напълно да загубиш представа колко много власт е дадена на тялото ти. - Мърмореше баба, докато се обличаше. - Глупави млади жени! В голотата е силата ви, не в хилядите парцали, които си купувате. Продължаваше да нарежда, докато марширувахме обратно през полето.
Но повече от всичко баба настояваше да се науча да използвам съзнанието си, за да привличам и дори да създавам щастие. Както сигурно вече е ясно, аз не бях най-добрата ученичка, и в това начинание също не постигнах особени успехи. Намирах го интересно, но много трудно. От друга страна, тази нощ през ноември осъзнах, че не се бях опитвала от години - откакто баба почина. Някак бях загубила и малкото си желание тогава. Сега като че ли се беше върнало отново.
Затворих очите си в тъмната стая, прострях ръцете и краката си в покой и отпуснах главата си върху възглавницата. Фокусирах се върху лицето му, както го помнех. Опитах се да задържа образа за девет удара на сърцето преди да си го представя като лъч светлина, който пътуваше през космоса, за да го достигне, където и да беше сега. Загубих лъча твърде скоро, но стиснах очи и опитах пак, и пак, и пак, докато накрая видях прозорец. Отворих го и усетих свежия въздух. Чух шума на улицата. Знаех, вътре в мен, че това беше Лондон. Мъглата пред очите ми се избистри и сенките на тротоара постепенно се превърнаха в човешки лица. Търсех неговото, когато изведнъж го зърнах зад жената с лилавия шал. Той вървеше към мен, в тъмно дълго палто. Погледът му се зарея и спря върху лицето ми. Извиках от парването. Уплаших се и изпуснах всичко от мисълта си. Лежах и сдържах дъха си в тъмнината. Можеше ли да ме види? Абсурд. Можех ли да му каже нещо? Не, но да изпращам картини и образи, които той щеше да сънува по-късно беше възможно и баба ме беше научила как да го правя... Понякога можех да го достигна, дори когато беше буден, както сега... Трябваше да опитам. Длъжна бях... на себе си.
No comments:
Post a Comment