До ден днешен помня първото си пътуване в Южна Франция. Беше като във филм на Антониони, някъде отвъд облаците. Дотогава се бях подвизавала само в Париж, който за мен продължава да бъде Градът на градовете. Може би защото не познавам Рим или пък защото съм открила половинката си (кой казва, че трябва да е мъж?).
В един топъл и твърде влажен ден се качих на бързия влак за Лион. Никак не бях подготвена за обстановката, а още по-малко за скоростта на това чудо на техниката. Прекарах около три часа и половина в меко кресло, ресторантът ме радваше с типично френско отношение към храната, а виното... ах, виното в мислите на една тийнейджърка беше като райската ябълка в размътения мозък на Адам. Грешката ми беше, че държах да бъда истински епикуреец и не устоях на втората чаша. От този момент нататък скоростта на влака ми се стори чувствително забавена, но на завоите бях убедена, че ще се обърнем. Свидетели твърдят, че съм била пискала. Не вярвам. Приближавахме на равномерни тласъци Лион - град, прочут с гастрономията си, но моят стомах вече проявяваше признаци на недоволство. За щастие взехме кола под наем и не уважихме стотиците прочути лионски ресторанти (обидно за местните, но те не знаеха) и се запиляхме по прашните летни пътища на Прованс.
С нищо не мога да обясня вълнението, което буквално ме сграбчи за гърлото, когато за пръв път видях през прозореца на колата едно море в лилаво, което се поклащаше на вятъра. Лавандулата се нижеше покрай пътя, миришеше на нея, на земя и на слънце. Имаше някакъв болезнен магнетизъм в тази миниатюрна градина на света. Някаква тайна живееше там, нещо недоизказано шепнеше в листата на дърветата и смущаваше покоя на ленивата провансалска природа. Усещах, че ми тежи - като сълза от щастие или вик от любов. Помня, че се затичах в полето, легнах си в лавандулата и ме снимаха. Така лежах, обградена от фини стебълца и лилави пухкави облаци. Отгоре беше надвиснало най-плътно синьото небе, а по него бавно се търкаляше закръгленото лятно слънце. Ароматът беше лек, въздушен, почти го усещах на ръба на езика си, докосвах го, опитвах го, изпълваше гърдите ми със сладка болка. "Ще си тръгна ли? Ще се върна ли?"
Продължихме по пътя към едно от многото села, пръснати в околностите на Рона. Нямаше да има разлика ако бяхме избрали друго - те са все същите живописни, каменни джуджета, нахвърляни по хълмовете от ръката на небрежно великанско дете. Подминавахме възвишения с почти антично изглеждащи замъци на върха, а в подножието - скупчените къщи и чифлиците към лозята. Запомнила съм и до днес миризмата на топъл хляб и кроасани на площадите, обградени по края от кестени, с фонтани и игрища за pétanque. Нямаше село, където да не бяха уютно сгушени едно до друго пекарната, магазинът за зеленчуци и хранителни стоки, а пред и около тях - столчетата и масичките на кафенето. Старците седяха на слънце, пиеха и играеха на табла или шах. От време на време прозвъняваше звънец на колело и някоя забързана млада жена освежаваше гледката на играещите, а те одобрително поклащаха глави. А жените там бяха красиви, поне според мен. Носеха топлината и мириса на земята, в косите им грееше слънце и се смееха с шума на реката. Роклите им бяха все ярки, на загорелите крака обуваха сандали и се блъскаха по време на седмичния пазар, бърборейки над пълните кошници. Повечето живееха на уличките, които тръгваха от площада нагоре към хълма в каменни къщи, някои построени направо в стените на селото, с капризни дворчета, потънали в сянката на камъка. Железните им порти проскърцваха в късния следобед и звънкият смях на домакинята стопляше мислите ми, докато вървяхме покрай крепостните стени.
На високото, чак по пътя за замъка, гордо и някак строго се открояваше иглата на покрива на църквата, осветена от ярките следобедни лъчи. Кметството, ситуирано по средата на пътя от площада до върха, се пъчеше в пореден опит да посредничи за душите на грешните селяни, пребиваващи толкова близо до фертилната земя. Отчето беше малък симпатичен старец с големи и някак тъжни очи, докато кметът крачеше, засукал голям мустак и гледаше отвисоко. Двамата говореха на откритото патио пред църквата и ми се струваше, че дребният отец се забавляваше от яркото оперение на кмета. Мъжете там харесваха да се дегизират като бойни петли. Всякакви цветови комбинации, водещи до привличане на внимание от страна на някоя разсеяна колоездачка бяха позволени. Кметът освен, че грееше, си беше сложил и папийонка. На закръгления му корем се поклащаше бинокъл. Общият му вид напомняше илюстрациите от детските книжки на леко налудничави учени.. И рошавата му въздълга коса допълваше впечатлението. Той обичаше да ръкомаха. Всъщност той се изразяваше предимно с ръцете си. Когато аз го видях в онзи ден, пълничките му пръсти плетяха със завидна скорост някакви въздушни шалове и пуловери, докато отчето се дърпаше все по-назад. Предвид височината на отеца, очите му бяха сериозно застрашени от някоя поправка на плетката. И тогава се улових въвлечена в техния въодушевен диалог. Какво ли си говореха? Исках да знам. Исках да съм част от ежедневието на това село, исках да остана. "Аз съм път, спри ме."
Помня и чифлиците. Сега ги наричат villa. Някои от тях бяха все още подчинени на фамилиите, притежаващи или вече продали, или занемарили замъците. Чифликът управляваше лозята, маслиновите насаждения, често и езерцата, които бяха на територията му. Аз се влюбих в тези стари къщи, боядисани в ярки, слънчеви цветове, но избелели под натиска на времето; с големи каменни тераси, а на терасите - маси, столове, шезлонги, люлки, но всичко старо, от ковано желязо, покрито с патина. Над терасите се изправяха кестени и скриваха уморените ни очи от любопитни помагачи. На лозовите масиви кипеше работа, макар че беше толкова горещо. Гласовете на мъжете се чуваха в следобедната мараня някъде отдалеч, приглушени и приспивни.
Чифликът, в който бяхме отседнали ме гледаше с големите си френски прозорци, вечно отворени в търсене на полъх да разсее натежалата леност на колосаните дълги пердета. Аз се криех от безмилостното слънце в огромната кухня със старовремска печка и голяма маса по средата, където можех да си хапвам закуската и да си бърборя с домакинята. Или в дневната със семейните портрети и снимки, някои отпреди няколко века, дело на известни и незнайни майстори на четката. Излягах се на меките мебели, върху избелелите възглавници, а слънцето винаги намираше начин да протегне дългите си пръсти и да погали някога ярко червените рози на дамаската. Стопляха ме дръзките комбинации от различни материи и нюанси, някак противоречащи на всичко дизайнерско и все пак толкова топли, уютни и мамещи с мириса на отдавна забравени парфюми. Мислех си за дамите, потънали в ръкоделие или дрямка на шезлонгите. За кавалерите, пристигнали от път и покрити с прах от дългата езда. За вечерите край отворените прозорци, окъпани в звука на клавесин. И се губех. Губех се във време от книгите - описано, запомнено, намерено и скрито в бродирани кутийки за бижута.
Помня нощите на просторното легло с желязна рамка, в хладните чаршафи, как не исках да спя, исках да слушам щурците и да мириша въздуха натежал от луна и аромати на цветя и подправки. На перваза на прозореца ми се поклащаха торбичките с лавандула, които трябваше да ме пазят от нежелани гости, а вместо това ме отнасяха в полето и будеха непозната, гореща вълна, която оставаше в гърлото ми до сутринта. Помня вечерите, когато стояхме до среднощ с домакините на чаша вино и сирена, маслини и грозде. Говореха, говореха... За времена, които на мен ми звучаха като цитат от „Тримата мускетари”, а там бяха толкова реални! За техните баби, дядовци, за хората от замъка, за истински старите фамилии и невероятните им приключения, интриги, пътувания... Може би беше измислено, може би живееха с легенди. Нямаше значение. Не и там. Исках да слушам и никога, никога да не спират.
И дните помня - топли, ярки, пълни с живот. Излетите с колела, ходенето за риба на реката, брането на лавандула и грозде, приготвянето на обяда с продукти от чифлика, следобедите, когато всичко замираше и на люлката на терасата подремваше домакина. Ние ходехме до селото за сладолед и питиета в кафенето или за пресни кроасани. Помня Рона в цялата й сила, запътила се към морето, преди да разпери пръсти в обширната си делта. Преди да я прекосят дивите бели коне. Някога страшна за моряците с обратното си течение, а тогава, тогава беше ленива като уморена любовница. Приличаше на жените, които караха колела и шляпаха в плитките й крайбрежни води с босите си загорели крака. Или те приличаха на нея. Или всички бяха част от едно огромно платно на импресионист - задъхано да улови емоцията, миг преди абсентът да размие образите я зелена мъгла. Аз седях на брега и попивах миризмата на размножаващия се планктон. Понякога успявах да дочакам вятъра, който носеше вести от моряшките кръчми по крайбрежието. Друг път си тръгвах рано, понесла връзка с прясно уловена риба, купена от някоя закотвена до брега баржа. И оставах да мечтая за късната вечер, когато циганите палеха огньове на палубите и свиреха на китари. Момичетата им танцували, казват. На мен не ми беше разрешено да отида, както и на повечето туристки. Високите мургави мъже бяха отмъкнали не една волна колоездачка на палубите. И по-лошо, никоя не беше изявила желание да се върне. "Аз съм река, преплувай ме."
И я оставих един ден Южна Франция. Отнесох тежка сълза и букет лавандула. Направих си торбички и ги разнасях със себе си, където и да живеех по света. Всяка нощ чаках поне едно щурче да засвири на перваза ми. Или китара да ме намери в съня ми. И все си мислех, че един ден пак ще се намеря там, където слънцето прегръща земята в разгара на плодородието й. Ще потъна в крехки стъбла и лилави облаци, а водата ще ме отнесе по стъпките на дивите бели коне. Както и стана.
No comments:
Post a Comment