Тя идва в дните ми, за да споделя нощите си.
- Сънувам го - казва и болезнено впива нокти в дланите си. "Бича кръв", така се казва лакът й. Като капки отнет живот по пръстите й. - Пиша му писма, които никога не изпращам, - гласът й е далечен и напевен като ромон на поток. - Сядам на поляната пред съборетината и мисля за него. Изпива ме. Изпива ми соковете.
- Кой е той?
- Момчето от карнавалния кораб. Родителите ми ме заведоха на пътешествие до Тропика на Козирога. Какъв парадокс. Козирог беше, да... Толкова красив, толкова светъл... Аз - циганка. Тъмна, черна. Твърде тъмна за него и все пак... каза ми, че харесва шарения ми шал.
- А после?
- Корабът акостира в пристанище.
- И той си тръгна?
- Всички си тръгнахме. Всеки по различен път.
- Случва се постоянно. Срещаме се, разделяме се...
- Аз не се разделих с него. Не виждаш ли? - Втриса ме от кикота й... нервен, налудничав. - Сменях държави, градове, къщи, мъже, работи, но той не си отива. Прекарах живота си в бягство от него, колко безсмислено.
- От собствените си мисли не можеш да избягаш, ако нямаш воля да почистиш чекмеджетата и да изхвърлиш вмирисаните кърпички. Остави спомените да почиват в мир.
- Мир? Забравила съм значението на тази дума... Лятото идва... Корабът ще тръгне отново.
Кара ме да се чувствам разклатена. Светът ми се върти, масата живее собствен живот. Картите танцуват, звънят, дин-дан-дон.
- Какво казват? - Фиксира ме с черните си очи.
Мисли, ръце протегнати на вятъра, зов за помощ, писмо... Мога ли да й кажа, трябва ли?
- Какво има? - Настоява и излива поредната чаша с вино в гърлото си. Погледът й е размътен, кожата издава броя на изпитите бутилки. И все пак... тя притежава грацията на онова минало, което е привлякло мъжа така безнадеждно към нея. Страст, която улавят картите. Мисли, които владеят подредбата. Успява да го достигне дори сега, в този момент, усещам го. Усеща я и той.
- Картите показват, че мислиш за него... Много мислиш. Времето и пространството са относителни, знаеш...
- Помни ли ме?
- Не зная... Чувства те... мисля.
- Как?
- Караш го да се усеща мечтателен. Може би се вижда като момчето, което е бил тогава. Да, може би е така.
- Какъв е краят?
- Край? Не виждам край тук. Не още.
- А тази тук, с корабите, какво значи?
- Пристигане... в пристанището.
- Мислиш, че...
- Нищо не мисля. Объркваш ме. - Дин-дан-дон, картите ми пеят в екстаз.
- Защо трепериш?
- Управляваш картите ми. Нямам им доверие! И на теб нямам! Това си ти тук, не аз! - Крещя, чувам се, столът падна, защо плача?
Защото съм лъжкиня? Не е тя там, аз съм. И момчето в лозята в онова лято, когато наедрелите гроздови зърна улавяха късното следобедно слънце и лежах на напуканата земя. Сокът им капеше в косата ми и пчелите пиеха до забрава. Беше ме гледал с часове, така каза... Момчето, превърнало се в мъж, със сините очи, които ме къпеха във вълните на океана долу в ниското.
- Какво ти става? Къде си? - Пали цигара от цигара, незасегната от изблиците ми, потънала в своя си свят, върти запалката в нервните си тънки пръсти, а бичата кръв отразява луната. Странно как ме приземява в друга реалност.
- В една градина... Един гледач веднъж изтегли Кулата за мен. Вместо да се уплаша, аз си представих Ла Рошел...
- Какво е станало там?
- Много неща. Аз лично загубих нещо. С готовност.
- Защо не остана?
- Избягах.
- Браво, това е мъдро. Завиждам ти за куража.
- Недей... Този мъж, твоят... Това момче, ти срещала ли си го след това?
- Как бих могла? - Изненадващо трезво прозвучава след изпразнената поредна бутилка. - Три свята ни делят - физическият с хилядите километри; емоционалният, в който той е с друга; и светът на парите, за който аз нямам покана.
- Колелото се върти.
- А, не и моето. Благодаря за гледането. Може и да му пиша... пак. Тази нощ. За последно.
- Луната се пълни, силата ти расте.
- Да, да. Умната.
Тръгва си с полюляване, тънките й глезени елегантно се поклащат в ритъма на тялото. Дори в пиянството си изглежда зашеметяващо - закръглените форми, танцуващия гръб, по който пълзи тежка черна плитка... Как би могъл да забрави картина на Ботичели? Да превъзмогне богиня, слязла да отдъхне и заплела се в нечия мрежа? Дин-дан-дон. Да, и аз я усещам. С разтърсващото й присъствие, с неприличните й страсти, с необузданата й сила извън всякакъв контрол... Мразя я за събудените спомени, за разровената пепел, за саждите по сърцето. Тегля карта. Влюбените. Още една. Страст. Последна. Дяволът... И се моля. Моля се за спасение от миналото, спаси ме от изкушението на спомена, дари ми спокойствието на липсващото бъдеще...
Дин-дан-дон. Докосването е нежно. Тя каца на ръката ми в кралско червената си мантия. В Англия ги наричат "кралици" или "дами". Точки, точки, като черни гроздови зърна, нападали по земята. Тя ме гали, обещава ми дъги. Пратеничка на феите, емисар на богините... Кралице калинке, към него лети, ръцете ми му припомни...
***
И след десет години тук е същото. Желязната порта проплаква в тежката мараня. Под короните на кестените се е стаил полумрак, макар отвъд очите да болят от оранжевото слънце. Чакълената пътека се е впила още по-силно в земята, ветровете са я излъскали, камъчетата са намерили партньора си завинаги. Не можеш тук да оцелееш сам, нередно е. Въздухът пари дробовете ми, вървя и знам, че фонтанът е отдясно, потънал е в мъх, мръсен и празен. Кипарисите са загубили много от зеленината си и отчаяните им вкопчени пръсти сега са на показ. Огромните саксии, някога бели, сивеят, а падналите са покрили терасата с пръст. Корени на цветя, изсъхнали, безжизнени, стърчат сред парчетата глина. Столовете от ковано желязо отдавна нямат цвят... Но музиката, тя е още тук.
Пиано и саксофон. Беше август. Водопади от гардении се стичаха от поставките, водата подскачаше в ритъм, от черешите се носеше аромат на загнил късен плод. Помня парфюма. Хамак. Панамена шапка, захвърлена във фонтана. Бяла риза между дърветата. Пола на цветя на тревата, вино по каменните плочи, стъкла от счупената чаша, звънък смях, танц, череши в ярко синя купа и сокът им по кожата... Бяхме мързеливи любовници, като в онази песен Lazy Lovers, а долината под краката ни се тресеше под звуците на уредбите, колоните от коли се преследваха по пътя към модните плажове, парад на суетата пъплеше по завоите. Но нито за миг не помислихме да отворим портата, не слязохме в курортите, не демонстрирахме, не разказахме, не споделихме. И се разделихме, както бяхме дошли - бързо, кратко, без поглед назад.
Няма смисъл да оставам повече. Никой няма да дойде, нито времето ще се върне назад. Дори не знам защо проверявам пощенската кутия... По навик, както тогава, когато всяка бележка преобръщаше светове. Не съм изненадана да намеря писмо, пощите тук са пословични с неактуализираните си адресни данни. Но някак... странно е, че идва оттам... И името...
Не чета чужди писма. Не прочетох и това. Занесох го в полицията, когато се прибрах и видях жълтата полицейска лента и разбитата врата на нейната съборетина. Беше ми го казала... че ще му пише за последен път в онази нощ. Беше говорила за лятото, за корабите пътуващи към тропиците... И картите ми го бяха разказали, а аз не разбрах.
