Тази история се случи днес. Или може би е по-точно да кажа, че започна днес. Нямаше дори да бъде история, ако момичето в сладкарницата не беше изпуснала кристалния поднос и тортата "Боровинки в йогурт" не се беше озовала на пода. Звънът на хилядите парченца ме извади от сутрешния унес.
Видях Жената, застинала на входа, малко неглиже, клепачите й още натежали от следите на твърде ярки сънища, в които беше умирала тази нощ. Красива в опита си да избяга от клишето, забравила тоалета вкъщи, кичури позлатена от слънцето коса надвиснали над устните й, които безуспешно се опитваше да напъха зад ушите с треперещи пръсти. Цялото й тяло се състоеше от една извита линия, като тетива на лък преди с облекчение да зазвъни отпусната в експлозия от енергия.
Мъжът седеше на маса, близо до мен. Дори не бях забелязала кога беше влязъл, за мой срам. Висок, строен, атлетичен мъж в късните си тридесет години. Фини черти, чувствени устни, черни очи. Ръце... незабравими ръце с дълги пръсти... Почти се беше изправил. Движението му беше спряло в някакъв абсурден момент преди да го завърши. Надвесен над масата, стоеше в очакване. Мускулите на краката му очертаваха конвулсията, която вероятно би боляла, ако той имаше сетива за нея. Но неговите виждаха и усещаха само трептенето от входа на сладкарницата.
Бяха две части, които биха образували картина на Дали, когото обикновено недолюбвам, а сега усетих като шамар. Мъжката уста и женските очи, мъжките пръсти и женското чело, черните очи и кехлибара на нейните загорели рамене... сливаха се в едно цяло, сглобяваха сюрреалиатичен пъзел от енергия, който разтрепери сервитьорката и посипа пода с хиляди кристали и им застла млечен път, нашарен с боровинки.
- Усетихте ли го? - Прошепна сервитьорката трескаво и твърде близо до носа ми. - Виждате ли? Не съм луда, нали?
Какво трябваше да виждам? Погледнах момичето може би твърде строго и тя изчервена се скри зад витрината. Заблъска чекмеджета и шкафове, преди да се появи въоръжена с парцал и лопата. Така щеше да приключи земното си съществуване "Боровинки в йогурт". В кофата, омирисана на стар парцал.
Нищо не виждах, освен фрагменти. Не можех да уловя цялото. Не успявах да обгърна двамата играчи с поглед и с усещане. Сякаш знаех, че те все още не са едно цяло. Гледаха се. Някак против волята си, не успяваха да откъснат поглед един от друг. Тя все по-трудно прикриваше треперенето, той с усилие задържаше порива да направи крачка.
Затова пък пристигналите съпруг и две деца се вписваха идеално в комфортната картина на средностатистическото съществуване. Илюзията трябваше да бъде разбита. Съпругът избута жена си от вратата, откъдето тя нямаше сили да се мръдне, а децата с весели крясъци обсадиха витрината. От боровинковата торта и млечния път нямаше и следа. Мъжът най-накрая седна.
Стана ми тъжно. Денят беше започнал магически, а сега вече беше един обикновен ден. Излязох от сладкарницата със странното усещане, че ми треперят краката. Разходих се, бях на плаж, къпах се в морето, ядох, поработих... Полагах усилие, не се дадох лесно, но споменът, ах този предател. И наркотичната зависимост от чуждите силни чувства. Озовах се обратно в сладкарницата в златния следобяд. Беше пълна, единствените свободни места бяха навън, почти на улицата. Не се изненадах да видя кехлибарената Жена там. Колко й личеше, че не беше тук случайно. Нямаше и следа от чаровната, по детски сънлива глава от сутринта. Умело гримирана и облечена с вкус до последния детайл, сега изглеждаше по-възрастна. Напрежението хапеше устните й до кръв и триеше старателно положения гланц. Очите й не спираха, обхождаха, сканираха, търсеха, молеха, беше мъчително да я гледам, а не можех да се сдържа. Чувствах се като хиена.
И Той дойде. "Среща!", избухнаха мислите ми. Ликувах заради тях, заради чувството, заради всички несъстояли се големи любови, които започват като сблъсък на вселенско ниво и рушат и създават нови светове. Едва не извиках от вълнение и на свой ред прехапах устни. Изпивах всяко движение. Ето, Мъжът излезе на патиото, огледа се, зави към масите отсреща, но разбира се, не може съвсем веднага да седне до нея, сигурно всички я познават тук. Красив е, прекрасен мъж. Хищник, ловец. Интелигентен в премерената си жестокост. Но защо с багаж, какъв е този куфар? "Бягство!" затанцува в сгорещения ми мозък и се задъхах. Наистина, животът е такъв сценарист! Ще избягат!
Почти чух дъха й. Хлипане. Обърнах се и видях сълзите й. Всичко, което не беше направила и не беше казала тази сутрин се изливаше на лицето й. Реки от желание и премълчани обяснения, неказани думи, ненаправени жестове, струяха и размазваха безжалостно елегантния грим. Заболя ме стомаха от задушаващото мълчаливо ридание. Не й пукаше за погледите, плачеше като дете, но оставаше нечута от Мъжа, който изправено, контролирано, премерено и посвоему все така красиво, престъпи на тротоара, отвори вратата на едно от спрелите отпред таксита и дори не се обърна.
Не вярвам, че не я видя. Не вярвам, че имаха нужда да се виждат в онзи, общоприетия смисъл. Трябва да я беше усетил, свита и несъбрала смелост да го заговори. Беше я свалил до "Разпни го" за по-малко от ден. Може би я мразеше, може би дори я презираше сега, когато тя беше една жена, която беше нечия чужда. За живота й такъв, какъвто беше. За кехлибарените рамене достопочтено прикрити от семпло сако. За следите от ражданията, за твърде многото грим, за липсата на хъс да го отрази като огледало, да отвърне на цялата му първична мощ и желание...
Аз познавам големи любовни истории. Някои съм виждала и на живо. Чувствам се облагодетелствана, че съм се докосвала до сценарии, които за много хора се случват само в холивудските филми. И затова ме заболя физически, когато Тя се смали до една обикновена жена с много размазан грим, докато Той се раздели с чаровната, засипана от силни сънища и оплетена в кичури слънчева коса магьосница, която го беше изправила на крака, без дори един нарочен жест.
И все пак... историята не свършва тук. За мен тя започна днес, но това не е краят. Подобни срещи не се случват всеки ден и няма как да бъдат изтрити с лека ръка. Може би след седмици, месеци или дори години, по пътища, които двамата ще са избягвали грижливо, в опита си да се "предпазят", на нощни кръстопъти и в засенчени дворове, в закъснели влакове или забавени самолети, сред тълпа или сам сами, лице в лице, съдбата ще им поиска сметка за неизказаното и неизживяното. И тогава бих искала да бъда там, за да го напиша.
