Чифликът или Le Mas, както всъщност се нарича на френски, е в края на селото, надвесен над лозята, които преди години собственикът е управлявал и притежавал. Сега правилата са други и старите каменни къщи често са притежание на хора, дошли отдалеч с желание да станат провансалци, но само за летния сезон. Лозята се отдават под аренда и собствениците на чифлиците си я получават във вид на бутилки и бъчви. Моят домакин също е отдал лозята, но е запазил чифлика за себе си, роден провансалец с широко румено лице и неизменните мустаци – този белег на френска мъжественост, грижливо подстригван и мазан с помада ежедневно. Посреща ме с изпитателен поглед и времето спира за няколко минути, докато реши достойна ли съм да обитавам едно такова архитектурно чудо, като неговата Le Mas.
- Мадам, - лекичко кимва той.
- Monsieur, - промърморвам аз с ужасен акцент.
- Пътувахте ли добре?
- Да, много добре. Пътищата са се променили много от последното ми идване в Прованс, към по-добро.
- Ба! – Обичам този френски изблик, който може да означава буквално всичко. – Само данъци отиват там, мадам. Да бяха ги намалили, ние и сами ще си поправяме пътищата. Когато баща ми бил млад... – Бях подготвена, разбира се. Тирадата е едва в началото си. Правителството, кметството, нотариусът, общината – всички ще бъдат заклеймени в следващия половин час. „Прованс – република” е лозунгът, който все очаквам да чуя, но по чудо досега революция не се е състояла. Смея да си помисля, че това се дължи на привилегированото положение на тази южна красавица, макар жителите й да не пропускат да се оплачат.
- Но да не ви занимавам с нашите несгоди, мадам, - въздъхва тежко Симон. – Нали сте дошла да усетите красотата и да си починете. – В твърдението се съдържа и въпроса, разбира се. „Коя сте? Какво ви води тук? Защо сте сама?”
- Всъщност аз дойдох да пиша. Прованс е голямата ми любов и се опитвам да запозная и други хора с нея.
- О... още една писателка. Знаете ли, че тук имаме най-много писатели на глава от населението? И все чужденци! – Мъжът трудно скрива насмешката си. Разбирам го. Вярно е, че почти всеки четвърти преселил се тук, рано или късно започва да пише. Което е по-интересно, пазар за книгите винаги се намира. Своеобразен комплимент за мястото и многобройните Симоновци, които са толкова живописни образи, че трудно могат да доскучеят.
- О, не, аз пиша пътеводители, мосю. Просто описвам места, давам насоки, практически съвети.
- Не пишете романи?
- Не.
- Ах, това е друго! – Видях го как си отдъхна. Няма да преследвам населението да ми разказват семейните си истории, няма да се ровя в архивите на кметството, къщата му няма да бъде изследвана от избата до тавана за семейни портрети – току-що минах първия изпит успешно. – Да ви покажа вашата част? Момчетата ще донесат багажа.
Послушно се понасям след него и вече спокойно поемам дъх. Мирише на билки, отнякъде се чува ромон на вода, а от големите френски прозорци към терасата долавям потракване на чинии. Дори знам как изглеждат – масивни, керамични, в ярките цветове, типични за природата тук. В купите се побират поне десет големи домата с три-четири краставици и пресни стръкове босилек от саксиите на мадам домакинята, които обитават южната стена зад кухнята. Винаги са там. Както и другото – завесите с цвят на ванилия, избелелите от слънцето дамаски на цветя и стръкове трева, ярките възглавници, полу-креслата, в които се потъва неусетно с книга в ръка. Всеки път е същото, всяко ново идване е връщане назад. Довечера ще се развихрят цикадите, бухал ще се обади в нощта, лавандулата под възглавниците ще разказва за лятото, в огледалото над тоалетката ще се огледа наедрялата луна. А най-късно в пет сутринта ще изкукурига петелът на мосю.
- Надявам се да не ви пречи много, мадам. Последният ни гост беше затруднен да свикне със звуците на Прованс. – Гостът би следвало да се чувства много зле. Подобен провал е почти непростим.
- Никак. Прованс ми харесва, каквато е. – Звуча подмазвачески, съзнавам го. Истината обаче е, че звуци като кукуригането на Симоновия петел ме преследват толкова отдавна, че присъствието им минава незабелязано. Той няма как да го знае, разбира се. В неговите очи засега изглеждам почти нормална, определено малко скучна, поносимо чуждестранна, ако не се опитвам да оригиналнича. Внезапно спира и се обръща. – Мадам... Вие като ги пишете тези... пътеводители, както ги нарекохте... Нали ме разбирате, те препоръчват ли на туристите нещо?
- Да, разбира се. Аз им препоръчвам това, което смятам за най-добро. – Чудя се къде ни води разговорът.
- Ах... Като „Мишелин”? – Определено е разтревожен. Подозрителен. На път е да ми посочи друго място за престой. Сега ми е ясно защо – притеснява го категоризацията на хотели и ресторанти. Призракът на ежегодния „Мишелин” витае между нас.
- О, не, мосю! Аз не принадлежа към никоя организация. Моите книги отразяват само моята лична представа. Всеки е свободен да я сподели или пренебрегне. – Усмихвам се обезоръжаващо. Не мога да си търся нов хотел по това време, а и реално не раздавам звезди и не сипя критики. - Опитвам се да пиша за красивото, за това, което си струва.
- Ах, колко хубаво, мадам. Това ви отива. – Симон е проницателен мъж, по всичко личи. - Ето това е вашата petit cabanon. С изглед е. – Гордо се пъчи домакинът и дори не ме поглежда, сякаш това, което предлага не се нуждае от коментар.
Малката къща (според провансалските разбирания) беше съзнателния ми избор за това пътуване. Уютната й изолираност зад завоя на алеята, скритата й тераса с изглед към цялата долина, чак до морето и близостта до черния път, водещ до селото са именно това, което търсех, за да мога да пиша на спокойствие. Защото типичната провансалска почивка би включвала твърде много часове, прекарани със Симон и мадам жена му, а аз искам да завърша книгата. Разбира се, не храня никакви илюзии по отношение честотата на Симоновите набези, но все пак не съм съвсем в къщата му.
- Това е задната страна на petit cabanon - обяснява ми той. Затова изглежда така затворена, предпазна мярка срещу изумителната настойчивост на мистрала. Предната й страна, която гледа на юг е друго нещо. Там се случват провансалските вечери, вдъхновява ме мъжът, сякаш имам нужда от чужда помощ, за да се възхитя. Как да му обясня, че една чужденка може да обича неговата „лична” Прованс безусловно? Разделяме се пред вратата, след като отказвам туристическа обиколка из къщата и го уверявам, че съм в състояние да открия ключовете за лампите и да си пусна водата в тоалетната.
- Вечерята е в осем часа, мадам. На терасата. – Кимвам. Съвсем очаквано първата вечер ще ме подложат на щателен разпит. За по-нататъшната си прехрана ще се грижа аз, макар по традиция мадам домакинята да приготвя местни ястия поне веднъж седмично и да кани гостите си да се присъединят. Резултатите от голямото седмично пазаруване на селския пазар също могат да бъдат приготвени от мадам. Без допълнително заплащане. А желаещите да вземат някой и друг урок по кулинарно майсторство биват отвеждани в огромната кухня, където под вещото ръководство на домакинята се учат как се подправя аншоа с канела и карамфил.
- Благодаря ви, мосю. Всичко е прекрасно.
- Симон, мадам, Симон. Нали сте моя гостенка, - усмихва ми се широко той и закрачва по алеята към къщата.
Най-сетне съм сама. В Прованс. Отново тук. Затварям тихо вратата и в полумрака на къщата изминавам пътя до терасата. Отварям вратата. Капаците са заключени с традиционните железни халки и куки. Отварям и тях. Дъхът ми отказва да напусне дробовете и нечия топла ръка тежи под гърдите ми. „Обичам те,” крещи вътрешният глас. „Шшшш,” несъзнателно се изплъзва от устните ми. Слънцето залязва в сивкаво-розова морска пяна пред очите ми, макар и на десетки километри оттук. Къщата е на върха на хълм, който бележи началото на цяла огърлица от по-малки и по-големи възвишения. Последното от тях изглежда потопено в морето. Покрито е с дървета, приличат на висока ограда. Струва ми се, че между тях има къща, но може и да се лъжа, защото никой не строи червени къщи, дори тук. Усещам се някак лека. Тук се диша по-лесно. На терасата ми има шезлонги. „Ще седнем ли”, пита вътрешният глас. Мисля си, че в последно време постига особено лесно, каквото иска. Вероятно се дължи на факта, че ме познава твърде добре. Разбира се, че ще седна. Вечерите тук са дълги. Понякога невъзможно дълги.
Капаците на прозорците ми са теменужено сини. Лозята на хълма са натежали от слънце и сок. Реката лениво се носи в долината, не бърза. Напомня ми на леко отегчена любовница в летен следобед. Някъде зад възвишенията морето я очаква. Въздухът мирише на младо вино, мед, рибарски огньове, билки и солени пръски. Небето е невъзможно дълбоко. Градината ми е потънала в спомен за среднощен полъх и любов на щурец. Някога съм била обвързана с тук. Имала съм колело със звънец и пъстри рокли. На кейовете не е имало яхти, а рибарски лодки. Циганите по реката са идвали все така неканени в сумрака. Някога съм познавала старците под кестените. Стъпките ми са отеквали под каменен свод. Широко затворените ми очи виждат галерия. От едната й страна стената е паднала надолу по скалите, чак до разбиващите се вълни. На местата на портретите сега има избелели петна. Аз знам чие лице е гледало от тях, чии очи са търсили моите. В далечината чувам смях. Топъл, примамлив, щедър и зрял,почти нежно разбива застиналата нега. Някой върви през лозята.
Чукането на вратата ме стряска и почти скачам от шезлонга. Усещам главата си натежала. Пак този сън, пак този смях. Кой се връща в сънищата ми? Кой нарушава почивката и носи образи от един друг живот?
- Мадам, мадам! – Симон потропва музикално. – Вечерята, мадам! – Това последното прозвуча особено възмутено. Вече усещам неудобство. Немарливостта по отношение на храната е по-непростима и от възмущението от петела.
- Момент, една минутка! – Почти блъскайки се в сините капаци на вратата, и подтичвайки по коридора, отварям.
- Всички сме на терасата, - заявява домакинът с тон, нетърпящ възражение.
- Да, да, - мърморя аз и си обувам сандалите. Поне това успях да извадя. Купих си ги специално за тук – с платформа, оранжево-червени и накичени с цветя. Някак не се чувствам комфортно в обичайните си строги едноцветни обувки и дрехи тук. Усещам го като обида към тази пищна, женствена природа.
Симон вече пристъпва от крак на крак и аз се понасям с наведена глава след него. Виновна съм, времето за сиеста не е преди вечеря! Трябваше да съм се научила досега. Вече виждам и старомодните фенери на терасата. „От първите собственици, мадам!”, гордо обяснява домакинът. Това значи, че тези фенери са на около двеста години, ако може да му се вярва, разбира се. Понякога ми е трудно да разбера къде минава границата между живото въображение и лъжата за провансалци. В повечето случаи те си вярват, което предполагам не се брои за умишлена лъжа. Аз нямам нищо против да вечерям под двестагодишни фенери и приемам казаното като факт. Дори смятам да го напиша.
- Много ми е приятно, - ведро ме посреща мадам жената на Симон, която най-накрая се сдобива със собствено има – Женевиев. Отива й. И тя като името си е съставена от извивки, лицето й е обрамчено с тъмна гладка коса, а погледът й изглежда леко насмешлив. Има вид на жена, която се забавлява, дори когато е сериозна.
- Благодаря Ви за поканата, с удоволствие ще опитам Вашите специалитети, - любезнича аз, докато се настанявам в стола. Сигурно и той е от първите собственици, такова масивно желязно произведение не се вижда всеки ден. Ако не бяха пъстрите дебели възглавници, вечерята едва ли щеше да продължи дълго.
- За мен е удоволствие, мадам! – Усмихва се Женевиев. – Нямаме търпение да ни разкажете за книгите си!
Ох, да. Сега ще говоря повече, отколкото ще ям. Разпитът е неизбежен. По някаква непонятна за мен причина, този път искам аз да разпитвам. Искам да ми кажат къде съм, кой живее тук, кой минава денем и кой се разхожда нощем. Искам да имат отговор на сънищата ми.
- Аз... не умея да говоря много за книгите си... Те са съвсем обикновени справочници, - мънкам неубедително с поглед вперен в тъмнината на градината.
- Ах, моля ви! Няма нужда от скромност! – Жълтеникавите зъби на Симон се открояват насреща ми в сумрака. Двестагодишните фенери не хвърлят много светлина... Това последното не е ли всъщност една метафора? А двестагодишните случки могат ли да хвърлят светлина върху настоящето? Има ли миналото власт над днешното, над сънищата ни?
- Не, не, това е факт. Аз Ви казах, че моите книги просто споделят места за посещение, за хапване, за плаж. Те не са романи, не съдържат оценки. Само моите впечатления са описани в тях.
- И купуват ли се? Дано сте доволна?
- Да, доволна съм, макар че съм далеч от момента, когато ще мога да си купя къща тук, - усмихвам се аз. Междувременно на масата са стоварени плата с размерите на тава за пица, отрупани с предястия. „Ох, започва се,” мрънка вътрешният глас. „Ще преядем и пак няма да спим!” Все едно иначе спим много добре! Наистина става досаден в последно време!
- Мадам няма да пропусне да опита тапенадата от аншоа, нали? – Разбира се, че нямам шанс да пропусна, ясно ми е. Ако беше само тази тапенада, всичко щеше да е наред. Проблем са останалите тапенади, патладжаните, чушките, огромната салата с маслини, сирената, наденичките, заекът, който ще последва, запечените зеленчуци в глинен съд и така нататък. За виното да не говорим.
- Много благодаря, аз внимавам с вечерното хранене. Страдам от чувствителен стомах. – Изумително е колко ми отива да се превземам. Тук, имам предвид. Някак на място звучи!
- Много тъжно! Мадам няма представа колко бързо си отиват някои хора от проблеми със стомаха! Например, моят дядо... – Такаа, започва се. Обичам ги тези хора. Женевиев, разбира се, има по някой роднина за всяка болест под слънцето. Личният пример е най-достоверен в Прованс. Ако нямате роднински примери, най-добре не спорете. Всякакви други доводи ще бъдат приети със съмнение, особено медицинските. Провансалци поставят лекарите по-надолу от политиците в класацията за вредност, но все пак не ги вадят съвсем от нея. Ето, и този доктор тук се е провалил. - ... и дядо ми, разбира се, му повярвал и спрял виното, придържал се към лека диета – само дивеч, малко сирена, нормалните печива – знаете! Е, не оцелял и до пролетта. Оттогава моето семейство не уважава лекарите от рода Сиер. Не! Ние не посещаваме техните кабинети, нито децата ни ще ги посещават.
Ето така се раждат враждите! Поне в случая има починал човек със или без хипотетичната вреда от лекаря. Има къде-къде по-несъстоятелни причини поколения от един род да враждуват с някой друг – преместена ограда на някое лозе, теоритична престъпна небрежност по отношение на насажденията, клюкарене на свещеника или кмета, доносничество на селския полицай, за интимни отношения да не говорим! Достатъчно е слухът, че А се е срещнала с Б в лозята по тъмно да плъзне, оттам нататък доказването на противното е почти обречена кауза. Много са лековерни тук хората или по-вероятно – много емоционални и не търпят да им липсват силни преживявания!
- Съжалявам да го чуя, мадам, - продължавам аз за дядото. – Трябва да се внимава със здравето.
- Да, да! Но човек и да внимава, когато лекарите не са си на мястото, няма никакъв шанс за оцеляване! – О-ла-лаа, както казват французите. Мадам домакинята е във вихъра си. Освен да кимам, друго не смея за момента. Това и правя, плюс някое и друго „хм?”, „ах!” от време на време. – Престъпна небрежност, непростимо! За подобни „грешки” трябва да ги пращат на съд!
- А вие съдихте ли лекаря? – Не се сдържах.
- О!... О!... Вие сигурно не разбирате, мадам... Откъде-накъде ние, скромните хора с ограничени възможности, ще харчим пари, които нямаме, за адвокати? Ами това е работа на държавата, не мислите ли?! – „Разбира се, разбира се”, свивам се все по навътре в железния стол и въпреки възглавницата, усещам пръчките по гърба си. Женевиев обаче е вече на темата за правителството. – Егоисти, това избираме! После слушаме и четем за колите, къщите и любовниците им! Дотам го докарахме, че целият свят се смее на президентите ни с извънбрачни деца и дългогодишни любовни отношения с разни особи! Просто е срамно, мадам! Накъде отива Франция?
Ех, този толкова популярен вопъл! Колкото страни, толкова вопли подобни на него. Провансалци са просто по-смели в думите си и никак не се вълнуват обикновено кой ги слуша. Дълбоко са убедени в правото си, знаят как да се вълнуват качествено и да всяват паника, когато се наложи. Отвътре им идва.
- Много неприятно, да. – По-умно не мога да отреагирам. Послушно си дъвча четвъртата филия с тапенада, но усещам, че не ми е вече много вкусна. Насреща ми Симон изяде половин схляб за около петнадесет минути. А какво ли е зимата?!
- Женевиев, дали ще ни сервирате скоро? – Той ме спасява от необходимостта да продължа политическата дискусия.
- О, Боже, о, Боже! Толкова се извинявам! Мадам сигурно е прегладняла вече след целия този път! – Представете си само колко мога да прегладнея след четири филии, плюс предястията и чашата вино! – Веднага ще сервираме, разбира се. – „Те” са домакинята и дъщеря й, която до този момент не е казала нито дума. Изглежда разсеяна. Прилича на горска фея със светлите си коси и лешникови очи. По нищо не прлича нито на баща си, нито на майка си. Видът й е определено нетипичен сравнен с типичната тъмна, маслинова хубост на провансалки. Когато стана ме впечатли с грацията си. Движи се като танцьор или като диво животно.
- Мадмоазел дъщеря Ви с танци ли се занимава? – питам Симон, докато ни сервират вечерята.
- Хм... Не. Предимно с глупости се занимава. Типично за нейното поколение. Сега е решила, че ще става драматична актриса! Добре, че с майка й сме работили достатъчно и има какво да наследи. В противен случай не си представям как би оцеляла.
- На мен ми прави впечатление с деликатната си външност... Това е важно за една актриса.
- Да, да. Мислите ли, че не знаем? Нали сме обсадени тук от холивудски величия! И прииждат нови. Ако не бяха те, децата ни щяха да мислят по-малко за филми и повече за професии, с които да си изкарват хляба!
- Е, да, но не можете да отречете, че холивудските звезди изкарват доста повече от редовите професионалисти!
- Мадам, мадам!!! Колко са звездите според вас? Един, два процента от всички сервитьори в Холивуд? И ние четем списания! Знаем колко успяват и колко си остават цял живот сервитьори. А и тези, които са успели и са ни вече съседи... ами, не мога да кажа, че са особено щастливи. Поне по звуците, които се чуват от къщите им.
Досмешава ме и стискам устни. Остава да попитам колко нощи е прекарал Симон в обикаляне покрай високите огради и как е успял да чуе нещо предвид средния брой стаи във въпросните обиталища! От друга страна, не вярвам да лъже съвсем. По-скоро, като повечето местни, познавайки на пръсти околността е открил начин за шпионаж, но никога не би го казал. Не и на чужденка! Или, още по-вероятно, персоналът в именията е местен и естествено не се въздържа да сподели какво става вътре. Не биха говорили с папараци или репортери, обаче. Имат забавно чувство за лоялност.
Мадам пристига с тавите и глинените гювечи. Дъщеря й трудно удържа таблата. Започва да ми става лошо. А дори не сме стигнали до сирената...
- Днес, когато се любувах на изгледа от терасата, ми се стори че видях на върха на последния хълм до морето една червена къща... Тъй като никога не съм виждала червена къща в Прованс, реших че съм се заблудила и слънцето ме лъже. Вие знате ли нещо за къщата, бих искала да я видя ако е възможно?
- Хи хи, мадам най-добре да пита Мари-Елен! – подхилква се жизнерадостно Симон и кима към дъщеря си, разсипвайки заешка яхния по покривката. Провансалци не биха могли да проведат нормален разговор ако ръцете им са вързани. Половината думи са съпроводени от широкообхватни жестикулации. Поглеждам към Мари-Елен и... ми става студено. От лицето й, застинало в маска. От очите й, прилични на затворените капаци на къща, в която от години не живее никой. От празнотата, с която посреща погледа ми. Нищо не искам да я питам, установявам с изненада.
- Не обръщайте внимание на Симон, той всичко обръща на шега, - намесва се Женевиев и магията на Мари-Елен се разсейва в руменината на майка й. – Всъщност червената къща, La Mas Rouge, както е известна, е забележителност в околността. Не е цялата червена. Има едно крило, което е много старо. Идвали са много специалисти да го изследват и разглеждат. Казват, че е поне на 400 години. Цялото е каменно, почти в руини, но все още се държи. Предполагат, че рицари са обитавали сградата, но не сме чули нищо конкретно все още. Аз не съм влизала никога, но Мари-Елен казва, че изгледът към морето е прекрасен.
Значи отнесената Мари-Елен все пак е била в къщата... А мълчи и отпива от чашата си. Мисля, че дотук е на около бутилка. Тя изглежда толкова отчуждена, по нищо не прилича на жените, които познавам тук - чувствени, няма как да е иначе. Земята, природата, соленият привкус – всичко напомня за плодородие, натежала лоза, горещ плодов сок, стичащ се в пукнатините на очакващата пръст... В същото време трудно се виждат явни прояви на привързаност извън общоприетото масово целуване по бузите на улицата. Могат да бъдат дискретни, затворени, тайнствени.
- Това означава, че не мога да я видя предполагам? Ако къщата е частна собственост...
- На теория е така, - отговаря Женевиев, - но на практика там не живее никой вече повече от пет години. Можете да разгледате. Дори пазачи няма, тъй като покъщнината бе продадена и къщата е празна. Ще ви бъде трудно да прескочите оградата, разбира се.
- О... не бях помислила за това... Не зная защо реших, че може да има някъде малък вход за прислугата или нещо подобно? – Опипвам почвата. Много добре знам, че ако има нещо такова, Симон няма начин да не знае. Интересът ми към тайнствената Мари-Елен и още по-тайнствената къща вече набират скорост. Никой от семейството обаче не казва нищо. Мълчанието ще стане неловко само след минута... – Защо някой би оставил такава прекрасна къща да стои празна? Ако аз имах такава къща, никога не бих я напускала за повече от няколко месеца, и то ако много се налага!
- Хм... мадам не е мъж. Мъжете правят... неща.
- Женевиев! Достатъчно с клюките. Време е за десерта. – Симон ме изненадва, заповедническият му тон издава характер, невидим от доброжелателната му външност. Женевиев почти подкача в бързината към кухнята. Затова пък Мари-Елен не я следва. И никой не я кара. Баща й не я поглежда, майка й не говори с нея, как ли живеят, когато на масата са само тримата...
- Извинете, мадам. – Овладя се, усмихва се, малко пресилено. – Изключително не одобрявам клюките! Занимание, достойно само за безделнички. – О, и дискриминация. Мълча си, разбира се.
- Добре, Симон. Вие винаги знаете най-добре. – Кротко мърмори мадам домакинята с платата сирена. – Аз стоя настрана от клюки!
- Не й вярвайте, - смее се сега Симон и надига втората си чаша с вино. От изблика му няма и следа. – Знае всичко за всички! Само Бернадет й се опъва още, но то е защото жена, която прави хляб е жена с история.
- Коя е Бернадет?
- Ами собственичката на пекарната, нали ви казах.
Да. Поетичният начин на изразяване понякога създава трудности. Иначе съм съгласна, че хората които правят хляба заслужават уважение. Какво да кажем са кроасаните обаче? А за тарталетките? Еклерите? Целувките?
- Ще ми разкажете ли за Бернадет? Аз много обичам хляб, - усмихвам се обезоръжаващо, но Симон остава равнодушен към предполагаемия ми чар. Само се подсмихва и си пийва вино.
- Може. Но не сега, вече говорихме за твърде много неща. Лятото, мадам, не е за дълги разговори. Лятото е за действия.
Длъжна съм да призная, че това ме срази окончателно. Изядох си десерта мълчаливо и се оттеглих да осмислям Симоновата мъдрост. Заспала съм веднага. Явно афоризмите не ми вършат работа като мисловни дразнители.
