На летището ме залива вълна от парфюмирана жега. Прогнозата за времето е пропуснала да отчете напечения асфалт и тълпите туристи, генериращи собствена енергия, прескачайки куфари, плажни чанти и колички. Естествено, нямам монета, за да си превозя багажа цивилизовано и помъквам два куфара и „дамска” чанта размер ХХЛ на ръка. До сградите с коли под наем има поне десет минути път, а автобусчето го няма. И да го имаше, опашката на спирката се вие чак до кафенето, а аз нямам и секунда за губене. Чакат ме поне два часа път по нови магистрали с лъскави кабинки за плащане и невинаги благоразположени служители.
На първата служителка направо подавам банкнота, за да избегна неловката размяна на реплики и разкриването си като турист, което може да доведе до още по-начумерено отношение. И тя не изгаря от желание да говори и всичко минава по план. Моето миниатюрно Ситроенче се носи леко по затоплената сива лента и пред очите ми започват да се редят отдавна бленувани картини – каменни къщи с ярки капаци на прозорците, редици остарели прашни кипариси, натежал от цветове „орлов нокът”, колоездачи с кошници на кормилото, игри на petanque и седмични пазари.
Прованс е такава, каквато я оставих, макар разхлопаните й врати и прозорци да са заменени тук-там с нова дограма, а прашните й пътища – с прясно асфалтирани лъскави ленти и кръгови движения на всеки пет километра. Казват, това нововъведение довело до рязък спад на катастрофите. Вярвам им, макар французите да не са станали забележимо по-внимателни шофьори и да ми се налага постоянно да отбивам настрани, за да не ми отнесе някой огледалото. Не мога да не се замисля как имат нагласа да бързат в тази част на земното кълбо? Тук всичко е летаргия, мечта по отдавна забравени думи, слънце, билки и лозя, притихнали в следобедна дрямка.
Слизам с радост от магистралата и се понасям мързеливо по двулентовия път. Отстрани се редят насажденията на грижливи провансалци, но нарастващата популярност на района е очевидна – множат се новите вили (всички построени в псевдо-традиционен стил, боядисани в цвят „праскова” и обзаведени с басейни) и все по-високите огради, с които платежоспособните новодошли се предпазват от любопитните очи на такива като мен – запилели се по пътищата уж с цел, но всъщност изкушени от всичко, което ги заобикаля. А аз трудно се въздържам да не сляза от колата и да легна сред тревите. Както някога веднъж, когато цъфтеше лавандулата... Но това беше толкова отдавна, че сякаш е било в друг живот.
Има нещо предизвикателно в изобилието на Прованс. Нещо чак неприлично и особено притеснително за някои местни служители на църквата. Някакъв шепот в нощите, когато е твърде горещо, за да се спи. Ромон на пълна река, повлякла тежките си поли за среща с морето. Зов на цикади, обезумели в търсене на партньор. Тихо повикване на птица, загубила дете или път. Или просто прибоят, полюшващ уморени лодки и кокетни яхти. Всичко се движи, всичко живее различен, сумрачен живот, когато оранжевото слънце покани луната на среща.
Сега ме залива с потоци светлина, която отвикналите ми очи не успяват да поемат докрай, макар да са я сънували безброй пъти. Топли ме, гали ме, примамва ме да грабна огромната си чанта и да прекося горите по пътя за морето. „И там ще ида”, успокоявам се наум и въртя уверено горещия волан. Тук и шофирането ми се удава по-добре. Усещам прилив на желание да се проявя като истинска провансалка и да натисна газта по завоите. А те се вият вече половин час и не са ме приближили кой знае колко до целта. Движа се все на юг, пресичам Луберон, който се е изтегнал на припек като местен фермер след традиционен обяд. По хълмовете са накацали все същите избелели от слънцето селца, една голяма част вече включени в списъка „Стоте най-красиви села на Франция” и съответно, превърнали се в туристически забележителности и благодатна почва за агентите по недвижими имоти. Преселението на чужденци в Прованс е толкова напреднало, че в определени градчета и села се оформят общности от англоговорящи, например. Имат свои магазини, свои счетоводители, адвокати, водопроводчици... Да, независимо от смесените чувства на французите, южната им красавица има все повече ухажори.
Преди познавах тези села по хълмовете до болка, омайваха ме стръмните им улички, провесените саксии, задните дворчета, скрити от чужди очи и стаеното им очакване зад вечно притворените капаци. Дори недоверчивото отношение не ме притесняваше, не ме караше да търся равнината, докато не дойде това време, когато сънищата ми станаха твърде цветни, а образите – твърде реални. Кога един сън започва да живее свой живот? Кога тънката нишка, която следваме, когато сънуваме се превръща в утъпкана пътека към нещо съвсем реално? Аз сънувам години наред една каменна галерия, през която минавам по тъмно, със свещ в ръка. Светлината мъждука на вятъра, който духа откъм морето. По стените има празни избелели места, където някога са висели портрети. Знам, че са били портрети, както само в сънищата знаем – с убеденост и предистория. Защото аз съм била вече там, някога твърде отдавна. А тази галерия е на ръба на една скала, която се надвесва над Средиземно море. Същото това море, което само след около час ще ми издаде присъствието си с онази несравнима синева на хоризонта, която винаги предхожда появата му.
После сънищата станаха други, по-настойчиви, по-затормозщващи. Имах усещането, че някой някъде ме вика. Защо, за какво, не знаех. Сънувах образи и объркани истории, но най-вече сънувах тази земя и се събуждах уморена, дори изплашена от виковете в съня ми. "Имам нужда от почивка", казвах често и получавах съчувствени кимвания. "Всички имаме", сякаш ми отговаряха познатите ми, без особен ентусиазъм. Психоаналитикът обаче не мислеше така. След отказа да се подложа на хипноза и да му позволя да чуе разкази, над които нямаше да имам контрол, ме посъветва горещо да отида някъде, където ще ме занимават други неща, а не евентуалните ми бивши животи. Зарадвах се... тогава. Имах най-доброто извинение да си похарча спестяванията. Да, аз имах нужда от тази почивка, повтарях си, много важно колко ще струва, бягай от сънищата, махай се от налудничавите пристъпи, остави образите, които се натъпкаха в главата ти, бягай! И ето ме тук. Тук всичко ще се подреди. Ще завърша книгата, за която срокът ми изтича след седмица, ще ям, ще се наспивам, ще плувам, ще се разхождам и психоаналитикът ще остане смътен спомен. Междувременно станах един от многото участници в задръстването, в което стоя вече четвърт час.
Наоколо клаксоните крещят пронизително и ме изнервят. Загубила съм нагласата да побутвам нещата. Станала съм инертна, уморена съм отвътре. Чакам нетърпеливо. А може би тези шофьори нямат за какво да си мислят? Може би нямат проблем със съня? Може би колосаните им чаршафи натежават твърде много и почивката е дълга и лишена от образи и нахалници от отминали животи?
В крайна сметка потегляме отново, за да установя че прословутите ремонти по пътищата продължават да се случват в най-натоварения сезон, а жегата само допринася за сприхавите реакции на работниците, един от които размахва портативен знак "Стоп" по начин, който неимоверно ме затруднява да разбера дали трябва да мина или по-добре да спра. Минавам, защото не ми се чака. Жадна съм, но стискам волана и не си позволявам да спра. Още само някакви си смешни километри, още само няколко завоя, още само три-четири тераси покрити с лозя и ще вляза в долината. Вече виждам синята лента на Durance, която после ще ме остави в ръцете на притока си Verdon, с когото на свой ред ще се разделим - той запътен към планините, аз - търсеща юга на департамента Var.
В долното си течение Durance вече е забравила младежката си алпийска природа и се е превърнала в достолепна провансалска госпожа с няколко деца. Тече бавно и е склонна да приеме рибарските лодки със снизхождение.Край брега се къпят малчугани и пръските от игрите им ми подаряват дъги. „Искам и аз”, иде ми да извикам, но си мълча все още твърде нова, твърде скована за тук. Решавам, че този път дори няма да се отклонявам към Aix-en-Provence и следвам реката на изток. На много места покрай пътя има табели наричащи тази част от Прованс „Пътят на виното”, макар че няма карта, която да го потвърди, а още няколко района във Франция се кичат гордо със званието. За мен това не е никак важно, но други водят люти спорове по темата.
За около половин час сеотпускам назад и се оставям да бъда водена от кротките води на Verdon, докато вътрешният ми глас изтерзано нашепва: „Ще се загубим, ще пропуснем отбивката, дори тази вечер няма да стигнем!” Преструвам се, че не ме вълнува кога ще стигнем и се отклонявам в посока Aups. Ако минавате оттук и не бързате като мен, отдайте се на средновековния му чар със замъка, надвиснал над долината, прочутите му седмични пазари и особено зимните, когато трюфелите господстват. За мен сега пътят върви все на юг и вече виждам Salernes, където традиционната камбанария от ковано желязо отразява лъчите на следобедното слънце. Тук се правят прословутите осмоъгълни теракотни плочи – tomettes, а димът от пещите се вижда отдалеч. Съжалявам малко, че подминавам и Tourtour – едно от селата короновани като „най-красиви във Франция”. Обичам старата му част с руините, средновековните провансалски къщи, останките от двата замъка и часовниковата кула. А най-любими остават маслиновите му дръвчета, докарани от Италия, за да заместят брястовете, които някога растяли на площада. В ясен ден като днешния, от височината на Tourtour се вижда цялата долина чак до морето. Гледката спира дъха.
А аз карам, карам с цялата си енергия, усещам как пръстите на крака ми се впиват в затоплената гумена покривка на педала. Сякаш тялото ми иска да се изтръгне и да полети напред, към това село, което никога не съм виждала; към този сън, който ме изстиска докрай и ме зашлеви с непоносимата си реалност. Кой следва сънища? Аз болна ли съм? Луда? Изгубена? Или по-модерното – осенена от свръхестествени прозрения? Стискам устни в инатливо убеждение, че знам какво правя и подканям с клаксон тракторът пред мен. Фермерът се обръща с мрачен вид, но виждайки ме се подсмихва под мустак и даже повдига леко шапка. Ех, тези французи! Още в самолета стюардът на Air France ми върна вярата в мъжете и кавалерството – възглавничка за мадам, да свалим щорите за мадам, усмивки, жестове, ах. И един фантастичен мъжки парфюм, който едва ли скоро ще забравя. На мен миризмите ми влияят плашещо силно. В състояние са да ме върнат десетилетия назад за по-малко от две секунди. В допълнение, причиняват ми свиване под лъжичката и трепет на крайниците. С две думи, добре беше да съм за кратко в този самолет. Не бих искала да притеснявам стюарда с непресторени припадъци.
Пътят ми минава през Lorgues и се отдавам на удоволствието да намаля и да вдишам дълбоко въздух напоен с късно кафе, pastis и сладкиши. Маслинови дръвчета, лозя, органът на Collegiale St-Martin и часовниковата кула ме прегръщат за добре дошла. „И аз се радвам да ви видя”, нашепва вътрешният глас. „Ще се върна”. Lorgues е един прекрасен малък град, истински и провансалски до невъзможност. Абатството Торонет (Abbey du Thoronet) пък е едно от най-тихите и съзерцателни места в Прованс според мен. Ако имате дори и само час, отдайте се на неповторимото му ненатрапчиво очарование. Легнете сред тревите, заслушайте се в месата, усетете камбаната и молитвата, после си тръгнете малко променени и много по-спокойни. Или просто се разходете наоколо, наберете си лавандула и я сложете в атлазени торбички. Така никога няма да се спасите от Прованс, а и комарите ще ви нападат по-малко.
Вече подминавам La Pouponne и Vidauban, натискам газта, промушвайки се под френската гордост – магистралата La Provencale, за минути не успявам да се отърся от красотата и чара на La Garde Freinet и тъкмо преди да навляза в отбивката, която ще ме отведе в селото, спирам. Не мога да продължа, защото ми треперят краката. Има ли място по света, където да сте били броени дни, месеци и то да ви е откраднало „аз”-а? Имате ли кътче земя, където краката ви да искат да стъпват боси, а лицето ви да се допре до пръстта? Не, не родина. Родината не я избираме, тя е избрана за нас. Аз никога не бях вярвала, че подобни драматични неща се случват на редовите пътници в редовите им коли. Допреди много години, когато за пръв път стъпих в Прованс и сърцето ми затисна дробовете, а въздухът шумно изсвистя през сухото гърло. Не говорех, не коментирах, не обяснявах, но стоях вперила поглед в синевата пред мен и после се хвърлих в едно поле от лавандула. По очи. Снимаха ме и завинаги останах легнала там. Нали душата оставала в снимката, казват някои...
„Слез”, нашепва вътрешният глас. „Нне”, мърморя аз. „Защо?” пита той и някак подигравателно прозвучава. „Слез и дишай дълбоко.” Замислям се. Да дишам? А ако остана завинаги тук, пред табелата с равнодушните черни букви? И дъх не ми остана вече от преследване на сънища, бягство от мечти, борба за общоприета нормалност и стремеж към средностатистическо благоденствие. Не смея да се изправя сама срещу непосилната красота на това поле, осеяно с маргарити и макове. Ще карам. Още малко, още няколко минути. Години съм пътувала насам, сега ли да спирам? „Както искаш”, подсмихва се вътрешния глас. „Нали отново тук ще дойдеш , когато си тръгваме. На този кръстопът”.
