В кафенето на един площад

*Честит рожден ден, Аци! ;) *

Какво е френското село без кафене? Незавършена симфония, кола без мотор, жена без парфюм и мъж без шапка. В кафенето тупти сърцето на селото. В кафенето се усеща пулса на всяко събитие. Там празнуват сватби и кръщенета, карат се и се събират, мразят се и се обичат, понякога се бият, а друг път се целуват. Оттам тръгват не една и две истории, красиви и романтични или нереално страховити. И както историите, така и улиците на селото водят началото си оттам, защото кафенето е винаги на площада, докосва фонтана, обляга се на крепостната стена, отърква се в мъха на каменните зидове, гуши се под кестените. От стрехите му капят тежките дъждовни капки, докато през помътнелите стъкла надзъртат любопитните очи на мосю Огюст.

Огюст е институция. Огюст е име, той е Някой, той е трето поколение съдържател на "Кафе дю Рон" или другояче казано, "Кафенето на Рона". В присъствието на Огюст се е случил поне половината живот на селото през последните двадесет години, откакто той стои зад бара и щедро разлива аперитиви. Нещо повече, Огюст е приятел на всички видни личности в селското общество - приказва си насаме с кмета, пръв пробва зеленчуците от оранжерията на  мосю Етиен, играе petanque и шах с винаря Клод и дори отец Оливие не може да устои на чара му и надава ухо за някоя несподелена в изповед клюка. А Огюст знае много такива. Отчето не може и да мечтае за съкровищницата в главата на съдържателя.

Да се запознае човек с мосю Огюст не е никак трудно. Всяко сядане на някоя маса неминуемо води до близък контакт, понякога твърде близък. Огюст се задава с бодра стъпка, почти танцува между олющените столове, понесъл посмачкано и мазничко меню в закръглената си червендалеста ръка. Първоначално човек може да се заблуди, че Огюст му намига. Много притеснително, но истината е, че съдържателят има тик. Това го прави някак опасно предразполагащ към разговор и Огюст се възползва максимално. Разбира се, съпроводено от неизменната галска учтивост... "Ще желае ли мадам?", "Как се чувства мадам?", "А може би мадмоазел?" тънко завърта Огюст и намига ли, намига. Едва се удържам да не разкажа битието си и всичките си интимни истории. Хитрец е той.

Ако усети отпор, Огюст пуска в ход тежката артилерия. "Мадам има право на едно безплатно питие от заведението," споделя ми съдържателят, деликатно наведен над рамото ми. Приклещена в стола с железните ръкохватки, нямам шанс за измъкване. Усмихвам се безизразно, но Огюст не може да бъде смутен от подобно поведение. Бързо примъква не само моята, но и собствената си чаша, в която винаги има поне едно малко Перно. За мен - вино от долината на Рона, гордо обявява и се разполага комфортно на стола отсреща. Виното е прекрасно, но се оглеждам за помощ. За нещастие, единственият друг посетител е отчето, който ме разглежда с кристално сините си очи от съседната маса. Чувствам се като рядко насекомо.

Огюст вече е напреднал в монолога, който цели бъдещ диалог. Той, разбира се, отдавна знае къде съм отседнала, както и родословното дърво на домакините ми, което в момента ми припомня с ентусиазъм. А знам ли аз за кавалерът, пра-пра-дядо на домакина, който кавалер бил фаворит на някоя си графиня от околностите, което пък довело до подозрителната поява на рижаво момченце? Знам ли, знам ли? Мърморя нещо в отговор, некомфортно потопена сред чаршафите на знатната дама. А за дъщерята на домакина и художника сигурно никой не ми е казал, но и той няма да го направи, защото такава потресаваща история не е за разказване и той, Огюст, е мъж на честта, нали... Разбира се, разбира се, въртя се между железата на стола. Някъде отвътре ме гложди историята с художника, но се държа на положение.

Огюст започва да се изнервя. Костелив орех съм и не го радвам. "Мадам напомня съвсем на французойка," започва сериозната офанзива. "Мадам обича френското вино и храна, но това никак не се отразява на визията на мадам, която е oh-la-la!", върти очи съдържателят. Големите му ръце се въртят в засукан танц във въздуха, коремът му се поклаща насам-натам. Предавам се и започвам да се смея. Огюст видимо се радва. Ето, размекна ледовете, сега е моментът. Поемам дълбоко въздух в очакване на канонадата от лични въпроси, когато физиономията на съдържателя внезапно се променя и масивната му снага се изстрелва с неподозирана пъргавост от седнало в застопорено положение "мирно". Очите му аха-аха да изскочат, дишането му се учестява, бузите му от червени стават пурпурни. Инфаркт! избухва в мислите ми. Първа помощ, линейка, санитари, болница, апарати за изкуствено дишане се преследват пред очите ми. Но Огюст не се свлича насред кафенето, о не! Той се понася с величието на испански галеон към фонтана.

Извъртам се и, все още притеснена, проследявам атаката на галеона. На каменния перваз на фонтана току-що е седнала малка женичка с голяма пъстра рокля, кадифени очи и конска опашка. Държи в ръка половин франзела натъпкана със салати и тънко нарязана шунка. Около врата й е красиво завързано пастелно синьо шалче. Изглежда разсеяна, дори замечтана, до момента, в който в полезрението й попада внушителното телосложение на Огюст. Напушва ме смях от реакцията й, която e някъде по средата между възхищение и ужас. По пътя към устата й франзелата замира и остава да виси във въздуха. Огюст неочаквано деликатно намества колосални бедра до мадам и намигането му преминава в стакато. Мълчи и мига. И диша. Толкова шумно, че го чувам от няколко метра. Така значи. Любовта е хванала Огюст в мрежите си, а обектът на чувствата му, доколкото помня, е Анет, секретарката на кмета.

Оставям няколко монети на масата и се запътвам в обратната посока. Изпровождат ме сините очи на отчето, в които ми се струва, че долавям усмивка. Мъничкото му лице се е свряло под черната шапка. Над главите ни зашептяват кестените с първия полъх на следобедния южняк. Зад гърба ми басът на Огюст звучи нехарактерно нежно и напомня тътена над Луберон преди августовските бури - толкова чакани от зажаднялата земя. Във вените ми тече ронското вино и ми иде да затанцувам. Просто така. Любовта, избухнала зад гърба ми, вятърът в лицето ми, синьото в очите на свещеника и аромата от пекарната, където Бернадет свещенодейства - всичко се движи около мен в бавен, премерен валс. Задава се сиестата и въздухът натежава от аромати. Идва време за изповед, нечакана и непоискана, а всъщност отдавна узряла. Като лозята на Клод, които задъхани очакват октомври и допира на ръцете му. Но това е друга история.